— Може би — отговори Спорани, вторачен напрегнато в Джеф. — Но една година преди София да почине и скоро след като беше обявено ваденето на труповете, получих това.
Спорани подаде плик за писмо на Джеф. Той измъкна лист хартия от него и прочете късото съобщение.
СПРИ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ. НЕ СМУЩАВАЙТЕ ГРОБОВЕТЕ НА МЕДИЧИТЕ. СИНЪТ ТИ МОЖЕ ДА Е МЪРТЪВ, НО ЖЕНА ТИ Е ОЩЕ ЖИВА.
През по-голямата част от нощта сънят бягаше от очите на Джеф и още преди да се съмне, той стана и се облече. Точно си правеше кана силно кафе, когато Роуз се появи, прозявайки се, с чорлава руса коса.
— Добро утро! — усмихна се той широко.
Тя направи физиономия и потърка очите си.
— Тате, винаги ли ставаш толкова рано?
— Само когато съм прекарал цяла нощ по клубовете.
За миг Роуз се смая, но скоро разбра, че баща й се шегува. „Когато се усмихва, помисли си Джеф, страшно прилича на майка си.“ После пропъди болезнените спомени. Чуваха как Мария включва прахосмукачката в коридора. Преди да започне работа, тя надникна през вратата да пожелае добро утро.
— Роуз, най-много обичам този град, когато няма хора — въздъхна Джеф и отпи голяма глътка кафе. — Някой психиатър може да си направи тревожни изводи от тези ми думи, но това е истината. — Той си сложи авиаторското яке. — Сипи си кафе. Сложих във фурната няколко кроасана, за да са топли.
— Къде отиваш?
— Имам малко работа.
След като излезе от асансьора, Джеф прекоси покритото с мрамор фоайе, помаха на дремещия портиер и излезе в тесния пасаж зад сградата. Зави зад ъгъла и едва не се препъна в едно тяло, скрито в сенките. Мъжът изстена и с изненадваща бързина се изправи и седна.
— А, моят приятел Джефри — обади се дрезгав глас със силен акцент.
— Дино, това не е обичайното ти място през деня.
Дино потърка очи.
— Променям навиците си. Това държи туристите в напрежение — обясни той с крива усмивка.
Дино живееше на улицата, откакто Джеф се настани на „Сан Марко“. През мрачните дни, когато се премести във Венеция и остави зад гърба стария си живот в Англия, Джеф се сприятели с него и от време на време го водеше на кафе и сандвичи. Там Дино беше разказал малко за себе си. Как е избягал от Косово, след като жена му и малката му дъщеря били убити. Погребал ги с голите си ръце и след това поел на запад само с дрехите, които били на гърба му. Преди войната в Прищина бил учител по математика. Сега живееше от няколкото евро, които от време на време благоволяваха да му подхвърлят богатите американски туристи.
Дино следваше график, който веднъж седмично го довеждаше на „Сан Марко“, след като предишните дни беше обиколил дълъг списък с популярни туристически забележителности. Джеф винаги му предлагаше няколко евро или го водеше на кафе. По един странен начин те бяха свързани. И двамата бяха изгнаници, хора, прекрачили отвъд завесата на нормалния живот. Дино беше дълбоко религиозен и вярваше от все сърце, че тук, долу на земята, само изчаква удобния момент и че отново ще се събере със семейството си, но в един по-добър свят. Джеф, който беше убеден атеист, пазеше мнението си по въпроса за себе си, но разбираше, че със самото си съществуване неговият приятел му помагаше, защото непрекъснато му напомняше, че собствената му дъщеря е жива и здрава.
— Дино, заповядай — Джеф му подаде няколко новички банкноти. — Вземи да хапнеш нещо. Аз трябва да вървя. Ще си поговорим следващия път. Съгласен ли си?
Дино взе парите и стисна ръката му.
— Бог да те благослови — рече той с усмивка.
Когато Джеф закрачи по „Сан Марко“, по източното небе започна да се разлива оранжева светлина. Дълги сенки се простираха по площада. При двореца „Торе дел Оролоджо“ пое по криволичещата Кале Ларга, а след това зави по Кале деи Спечиери. Улицата беше пуста, а магазините още не бяха отворили. Джеф лесно можеше да си представи, че цялото население на земята е изтребено и той е последният оцелял, който се разхожда сам по тези пасажи. Но скоро пресече канала Рио ди Сан Джулиан, където се размина с жена, повела малко куче на каишка. Между ярките си устни стискаше черно цигаре, което не извади от устата даже като започна да гълчи кучето, че се размотава около стълба на уличната лампа. Цигарена пепел падна на плочите. Зад нея крачеха две жени на средна възраст с лоша кожа и уморени очи. И двете имаха крайно раздърпан вид. Изключение правеха само шарените им кърпи, дръпнати ниско над веждите.