Когато стигна квартала „Риалто“, слънцето вече беше започнало да се показва, оцветявайки водите на Канале Гранде в пастелни цветове. Под моста мина едно вапорето, както италианците наричаха корабчетата, които използваха вместо автобуси, пълно с подранили пътници. Мостът беше почти пуст. Гондолите, тениските и евтините карнавални маски бяха скрити зад зарешетени стъкла.
Джеф се спря за миг, за да се наслади на гледката. Беше я виждал поне хиляда пъти, но винаги го трогваше дълбоко. Преди много време беше стигнал до извода, че Венеция е онова, което някои наричаха „усилвател на чувствата“. Ако си щастлив, градът удвоява усещането, а ако си потиснат, може да те завлече в още по-голяма депресия. По един или друг начин Венеция винаги е била специално място за него и бившата му съпруга. Бяха дошли тук като новобрачна двойка. Въодушевени и самонадеяни от високите цени на борсата, те си купиха апартамента на „Сан Марко“. Но това беше и мястото, където научи за изневярата на Имоджин.
Бяха оставили Роуз на бавачката в Лондон и дойдоха със самолет във Венеция, като планираха да останат за две нощувки. Вечерта, когато пристигнаха, веднага излязоха да вечерят в „Даниели“. Заведението беше типично с прекалената си скъпотия, но по това време Джеф, вече свикнал с хайлайфския живот се наслаждаваше на предимствата му. Докато се връщаха вкъщи по Рива Дегли, решиха да се отбият в един пиано бар на Монако. Там Имоджин му каза, че се вижда с друг мъж. На следващата сутрин тя хвана обратния полет за Англия, но той избра да поостане още малко. Беше му нужно време да се опита да осмисли онова, което беше научил.
Останал сам и съкрушен, за него Венеция се превърна в град на призраците и започна да изпитва усещането, че губи връзка с действителността. Лежеше в леглото в техния апартамент и ровеше в мозъка и душата си, мъчейки се да открие какво е сбъркал.
Естествено, изпитваше самосъжаление, но най-голямата му тревога беше за Роуз. Същевременно го беше яд на Имоджин, защото разруши семейството им. Гневът го направи стоик и сам се изненада от безсърдечието си. Когато се върна в Англия, веднага подаде молба за развод и заглуши всички чувства, които беше изпитвал някога към невярната си жена.
Понякога си задаваше въпроса дали е било добра идея да се върне в града, където неговият свят беше рухнал. Но обичаше това място твърде много, за да го изостави. Не можеше да обвинява Венеция за това, което жена му му беше причинила. През дните скоро след развода той се разтушаваше с дълги нощни разходки из пустите градски лабиринти, слушаше Самюъл Барбър и Том Уайтс на айпода и се чудеше дали някога отново ще изпита щастие.
Еди му помогна да се съвземе. Беше си взела отпуска, за да остане при него във Венеция. Насила го караше да излиза и да ходят по ресторанти, принуждаваше го да разговаря и се грижеше да намали пиенето, което с лекота изливаше в гърлото си. Връзката помежду им стана по-силна от всякога. Джеф знаеше, че Еди не харесва Имоджин. Не беше казала и дума против бившата му съпруга, но познаваше Еди толкова добре, че от време на време се разбираха като по телепатия. Жена му със сигурност е ревнувала от близката им връзка, но не беше права. Еди беше най-добрата му приятелка. Близостта помежду им беше като между брат и сестра. Имоджин беше негова съпруга и я бе обичал известно време.
Когато се размисли за Еди, си спомни миналата нощ и странната личност на Марио Спорани. Мъжът беше убеден, че Джеф може по някакъв начин да накара Еди да повлияе на Карлин Макензи и очевидно вярваше, че екипът, работещ в параклиса на Медичите, е наистина в опасност. Възрастният мъж си тръгна скоро, след като му показа странната бележка, отказвайки поканата да пренощува у него. Джеф му даде половинчато обещание, че ще преспи с мисълта дали да звънне на Еди. Спорани щеше да бъде още няколко дни във Венеция и Джеф се съгласи да се срещнат, за да пият по кафе. А сега не знаеше какво да мисли. Не можеше да не изпитва загриженост за Еди, но нали всичко това бяха глупости. Само религиозните фанатици смятаха, че има нещо нередно в изравянето на Медичите. Сигурно Спорани е заблуден фантазьор. Може би загубата на семейството го беше накарала да превърти.
Стигна до северния край на „Риалто“, веднага зави надясно и попадна право в рибния пазар „Меркато дел Пеше“. Обичаше това място, включително острата миризма на риба, обработвана от мъже в бели престилки и гумени ботуши. По щандовете се виждаха безброй сепии, приличащи на подути мозъци, крабове, чиито щипки се опитваха да сграбчат небето, за да стигнат до място, което никога нямаше да намерят, огромна риба тон, върху която се мъдреше печатът на продавача, той щеше да я нареже на парчета, достатъчни да се нахранят трийсет семейства. Оттатък сергиите с риба бяха щандовете с плодове и зеленчуци, а до тях сергиите с цветя, искрящи в хаос от всякакви цветове и отсенки.