Джеф обичаше да готви и това беше любимото му място за снабдяване с пресни продукти. Собствениците на щандовете го наричаха на малко име, шегуваха се с него и през изминалата година го бяха научили на цял том жаргонни и мръсни думи.
Той се разходи бавно край щандовете, за да избере най-добрата риба, която можеше да се намери. Спря се на филета от пъстърва — Роуз със сигурност щеше да хареса. След това си купи тиквички, патладжани, гъби и хубави нови картофи. Беше готов петнайсет минути след като влезе в пазара. Две пластмасови торбички поеха всичко необходимо, за да сготви тази вечер.
Когато излезе от пазара, денят вече бе настъпил. Наоколо имаше много хора, светлината се беше променила и предишната унила атмосфера сияеше с блясъка на истинската утрин. Вече беше време за кафе и може би дори за малък аперитив.
Джеф пусна найлоновите торбички до масата, повика келнера и поръча. След това забеляза телевизора в далечния ъгъл, поставен високо на дървена лавица. Предаваха новините, но звукът беше намален. Дадоха кадри от взривен танк, под който се виждаха лицата на загиналите войници. После водещият в студиото каза няколко изречения, преди картината да се смени. Келнерът донесе кафето и две бисквитки на малка чинийка. Джеф отново насочи погледа си към екрана. Сега под картината се появи цветна лента, в която можа да прочете думите: ПАРАКЛИС НА МЕДИЧИТЕ, ФЛОРЕНЦИЯ. Над лентата се виждаше сумрачно помещение. Той се досети, че това трябва да е криптата на параклиса. Помещението изчезна и на негово място се появи снимка на професор Карлин Макензи.
Джеф почувства как стомахът му изведнъж се сви на топка. Точно се готвеше да помоли келнера да усили звука, но лицето на професора изчезна и на негово място се появи „Даунинг стрийт“. Джеф бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Като в сън започна да натиска нужните бутончета, докато намери новинарската интернет емисия на Би Би Си. Откри бутончето, за да излязат актуалните новини, и зачете краткия репортаж. Едва когато прочете и последното изречение, осъзна, че ръцете му треперят.
4.
Флоренция, 4 май 1410
Козимо де Медичи преценяваше отражението си в малкото огледало в неговата спалня. Беше грозен млад мъж и го знаеше. Не можеше да иска тежките руси къдрици или добре оформения нос на най-добрия си приятел Амброджио Томазини, нито пък да мечтае за големите му кафяви, понякога неразгадаеми очи с дълги мигли. Лицето на Козимо беше странна смесица от неподхождащи си черти: изпъкнала брадичка, тънки устни и напълно непривлекателен нос. Да, очите му бяха големи и с хубава форма, но се различаваха малко в размерите си, а и бяха разположени някак си несиметрично около носа. Макар да беше току-що навлязъл в двайсет и втората година от живота си, косата му беше тънка и рядка, а кожата жълтеникава. Усмихна се леко и лицето му на секундата се промени. Все още си беше грозен, но в очите му заблестя нова светлина. Внезапно появилите се бръчици около тях го състариха с десет години, но излъчваха топлина. Той се чувстваше удобно с лицето, което го гледаше втренчено от огледалото, и в този миг не би разменил своята чудата физиономия с вдъхващата страхопочитание красота на Амброджио. Вдигна своето луко, разкошното пурпурно, дълго до глезените палто, което носеше всеки ден, пъхна ръце в ръкавите и остави големите дипли елегантно да се нагънат около китките му. Миг по-късно вече крачеше към вратата.
Докато вървеше по отекващия коридор и после надолу по широкото, извиващо се каменно стълбище, къщата оставаше тиха, но щом Козимо се озова във фоайето, започна да чува шума от крачещите на улицата хора и на тракащите по паважа копита.
Козимо намери майка си Пикарда седнала в стаята за шев, разположена близо до фасадата на сградата. Пердетата бяха дръпнати докрай и слънчеви лъчи нахлуваха през капаците, очертавайки широки лимоненожълти ивици из помещението. Шестгодишното му братче Лоренцо си играеше с една от котките. Оломо, малкият черен роб, пристигнал наскоро от Лисабон, почистваше пепелта от камината и я смиташе в голямо дървено ведро, подпряно на ръба на цокъла. От време на време той размахваше метлата в широка дъга, за да прогони кафяво-бялото котенце, опитващо се да разпръсне купчината сива прах, която беше свалил толкова грижливо от решетката.