Козимо погледна баща си в лицето. Скоро беше станал на петдесет, но изглеждаше по-възрастен. И неговата физиономия беше уродлива. Също като при най-големия му син, нищо не си подхождаше както трябва. Всяка черта беше леко разместена, създавайки една непривлекателна асиметрия. Но настойчивите кафяви очи на Джовани, загриженото смръщване и линията на брадичката му, всяка от тези черти изразяваше с необичайна яснота различни страни на неговия характер.
— Не, татко, благодаря — отговори Козимо и когато Джовани се оттегли зад писалището, младият мъж седна на другия стол. Постави ръце в скута и се загледа внимателно в баща си в очакване да заговори.
На бюрото пред Джовани имаше купичка с недоядени плодове. Беше я сложил върху купчина листове и сок беше изпръскал нещо, което на Козимо се стори като официални документи. Преди да заговори, възрастният мъж набоде парче портокал със сребърна вилица и поднесе капещия резен към устата си. После избърса с длан влажната си брадичка.
— Предполагам, че се чудиш защо те повиках днес тук, Козимо — започна той бавно, вторачвайки в сина си тъмните си очи. Приведе се малко и набоде парче светлозелена круша.
— Е, татко, завърших следването си преди две седмици. Предполагам, че искаш да вложа усилията си тук, в банката.
Джовани му се усмихна нежно.
— Казваш го така, сякаш съм чудовище. Две седмици и вече искам да те заробя!
Козимо отвърна на усмивката, но се почувства обезпокоен. Баща му се шегуваше, но той знаеше, че свободата му скоро ще свърши и че завинаги щеше да изгуби досегашния си живот на учение и размишления, на който толкова се беше радвал.
— Всъщност, имам някои новини и си помислих, че може да те развълнуват.
— Така ли?
— Уредих да направиш една обиколка на клоновете на нашата банка.
— Обиколка?
— Да. Разбира се, тя няма да включва всичките трийсет и девет клона, но пътуването ще ти даде възможност да посетиш тези в Италия. Обиколката ще те отведе във Венеция, Генуа и Рим. За теб това ще бъде прекрасен начин да научиш повече за бизнеса на Медичите.
Козимо показа колко високо оценява жеста, но усети, че настроението му се помрачава.
— Кози, изглеждаш ми недоволен.
Младият мъж се беше загледал в празното пространство, а пред очите му проблясваше предначертаната кариера.
— Козимо?
— Извинявай, татко. Да, обиколката.
— Казах, че не ми изглеждаш доволен.
Козимо замълча секунда по-дълго, преди да отговори. Беше ясно, че каквото и да каже, то ще окаже малко въздействие, а може дори да усложни нещата.
— Татко, не съм недоволен. Просто се чувствам малко… ъъъ… сякаш ме караш да бързам?
Джовани остави вилицата в купичката и се облегна. Отново се вторачи в сина си със своите пронизващи тъмни очи. Козимо познаваше баща си като грижлив и добросърдечен мъж. Знаеше, че всички, които въртяха бизнес с него, го уважаваха и му се възхищаваха като човек, издигнал се от скромен произход до един от най-успешните банкери в Италия. Но Козимо също така знаеше, че баща му има желязна воля и винаги постигаше онова, което поиска. Той вярваше, че знае какво е най-доброто за семейството и за бъдещата династия, която беше основал. Козимо се беше наслаждавал на свободата и жизнерадостта на младостта, но сега дойде времето да поеме тежкото бреме на зрелостта и отговорностите. Освен това Джовани не одобряваше твърде групичката приятели, която Козимо беше събрал около себе си през последните една-две години. Такива млади мъже като Амброджио Томазини и онзи, другия тип Николо Николи, с когото неговият син изглеждаше особено близък, определено излъчваха поквара. Джовани не приемаше голяма част от хуманистичните идеи на по-младите поколения.
— Козимо, смятам, че вече е време. Дойде мигът да поемеш ролята, за която си подготвен. Ти си Медичи и моят най-голям син. Доказа стойността си като учен, но сега вече трябва да започнеш да показваш на света многото си други качества.
— Но татко, аз се надявах…
— Искаше да прекараш лятото в градината на удоволствията и в безделие с приятелите си?
— Не в безделие, татко, а в разговори и спорове. Сигурно…
— Скъпо момче — прекъсна го Джовани, без да губи търпение, но и това щеше скоро да се случи, — разбирам тези подтици. И аз някога мечтаех за света на интелекта, както ти сега, но бързо ми се струпаха отговорностите и трябва да кажа, че вече трийсет години не съжалявам за пътя, по който поех. Не желаеш ли да имаш жена и семейство? Не мечтаеш ли за самостоятелност и за свой собствен принос в разрастването на семейния бизнес? На тази велика банка? Аз си мислех, че искаш.