Джеф влезе заедно с тълпата през вратите на гара „Санта Мария Новела“, спря се и огледа централното фоайе. Мястото беше доста неугледно и мърляво. От едната страна имаше гише за билети, а от другата бяха подредени сергиите на продавачите на вестници. Това беше гара, която не подсказваше с нищо великолепието на града отвън. Той и Еди се видяха едновременно.
Прегърнаха се и Джеф изпита усещането, че тя не иска да го пусне. Когато се отдръпнаха един от друг, Джеф забеляза, че Еди се опитва да изглежда храбра.
— Твърде отдавна не сме се виждали — рече простичко тя.
Джеф я последва до паркинга. Остави сака си в багажника на малкия фиат и се сви на седалката до шофьора.
— Боже, колко е хубаво, че те виждам отново — усмихна й се Джеф, докато Еди се спускаше по дългата извита алея към улицата.
Беше оживена и задръстена с коли. Поеха надолу по Виа Сан Антонио. Джеф гледаше древните сгради, служителите, туристите, амбулантните търговци, магазинерите и продавачите, тази смесица от човешки дейности, които са се извършвали във Флоренция през последните хиляда години без особени промени.
— Предполагам, че ти е било доста трудно — подхвърли Джеф.
— Много хора ненавиждат чичо ми. Честно казано, той можеше да бъде истински задник, но станалото наистина ми дойде като ужасен шок.
— Защо не ми се обади?
— Няколко пъти си мислех за това, но не знам… не смятах, че можеш да ми помогнеш и не исках да те тревожа излишно. А освен това заедно с адвоката си висях в полицейския участък до късно през нощта. Полицията разпита всички от екипа поне по веднъж и никой от нас не може да напуска Италия, докато не приключат разследването.
Тя вкара колата в малко свободно пространство зад параклиса на Медичите. След това го поведе към сградата, влязоха през страничната врата и Джеф последва Еди надолу по стълбите, които водеха в погребалната зала. Светлините бяха слаби и цареше призрачна тишина. В едно помещение, встрани от главната крипта, можеха да видят как един мъж бавно сваля бялата си престилка.
— Познаваш ли Джек Картрайт? — попита Еди.
Картрайт му протегна ръка.
— Радвам се да ви видя отново — поздрави той доста хладно.
На лицето на Джеф се изписа учудено изражение.
— Срещнахме се в Лондон… на трийсетия рожден ден на Еди.
— О, да, разбира се — спомни си Джеф. — Това беше толкова отдавна. — Усмихна се на Еди, а тя му отвърна с престорена усмивка.
— Съжалявам за тежката загуба — вече сериозно добави Джеф. Джек Картрайт, мъж над четирийсетте, беше много уважаван като специалист в проучването на древни ДНК. Макар да му се възхищаваха много в академичните среди, винаги беше живял в сянката на своя пастрок.
— Благодаря. Това е голям удар за всички нас. — Картрайт имаше дълбок боботещ глас и нежно приветливо лице. Той взе палтото си от закачалката и започна да го облича. — Извинявам се, но трябва да бързам. Имам среща в университета. Джеф, Еди, надявам се, че ще се видим по-късно.
Еди се обърна към Джеф и сложи ръка на рамото му.
— Ела в лабораторията да поседнем.
Тя издърпа един стол за него и се отпусна на другия.
— По телефона каза, че имаш да ми съобщиш нещо важно.
— Снощи ме посети един възрастен господин, който ми каза, че е направил опит да предупреди Макензи, че се намира в опасност.
Еди въздъхна и леко поклати глава.
— Предполагам, че говориш за господин Спорани?
Джеф кимна.
— Идва тук няколко пъти. Убеден е, че през шейсетте години е намерил артефакт на Медичите, но не може да подкрепи твърденията си със сериозни доказателства.
— Каза ми, че бил посетен от някакви хора, които отправили заплахи срещу неговото семейство. Наистина е бил пазач тук, нали?
— Да, допреди няколко години. Джеф, честно казано, мисля, че е леко изперкал.
Изведнъж Джеф се почувства малко глупаво.
— Трябва да призная, че Спорани ми се видя съвсем наред — измърмори той. — Стори ми се, че е с всичкия си.
Еди го хвана за ръцете.
— Оценявам наистина високо загрижеността ти — каза тя и след като стана, предложи: — Щом така и така си тук, не искаш ли да разгледаш?
— И то много.
Еди тръгна пред него към погребалната камера.
— Тук са погребани петдесет и четирима представители на фамилията Медичи — обясни тя. — Точно преди Карлин да умре… да бъде убит, ние започнахме да работим по тяло, което моят чичо смяташе, че е на Козимо Старши. — Тя посочи към маса, където найлон покриваше някакъв парцалив предмет.