— Смяташе?
— Това е дълга история.
— Все още ли продължаваш да работиш тук?
— Джек и аз се върнахме рано сутринта. Смятам, че да се занимаваш с нещо, помага да забравиш станалото. На другите дадохме малко отпуска.
Джеф хвърли поглед в помещението, където е бил офисът на Макензи.
— Полицаят отнесе почти всичко — обясни Еди.
Компютрите ги нямаше, както и много от папките, които преди стояха по лавиците над писалището. Останалите документи на бюрото на професора бяха подредени на спретнати купчинки.
— Имаш ли някаква представа защо е всичко това? — попита Джеф и седна на една свободна дисекционна маса, разположена малко след входа към офиса на Макензи. Той забеляза нещо странно в изражението й. — Ти знаеш нещо!
— Чичо ми е получил поне една заплаха за убийство — простичко обясни тя.
— Кога?
— Първата беше преди няколко седмици. Той не знаеше, че знам, но тук малко неща се случват, без да разбера. Бях в офиса му и търсех един лабораторен доклад, когато попаднах на тази бележка. Беше от онези, смешните, с изрязани от вестниците букви. Такова тъпо клише! Гласеше: „Спри работа или… ще има последствия“.
— Кога се появи Спорани?
— Не можех да кажа, че съм видяла бележката.
— Не, разбира се. Сигурно си била изплашена до смърт.
— И сега съм.
— Джек знае ли за това?
— Двамата никога не сме били близки и аз не можех да му кажа за бележката, защото щеше да реши, че си пъхам носа навсякъде.
— Какво каза полицията?
— Всъщност, почти нищо. На един от нашите лабораторни техници брат му работи в полицията и чрез него научихме едно — друго. Сега работят по хипотезата, че убийството е случайно. Както можеш да видиш, тук нямаме истинска охрана.
Той я погледна в очите.
— Има и още нещо, нали?
— Да — отвърна тя тихо и му разказа за предмета, който бяха намерили в тялото само няколко часа преди Макензи да бъде убит и че след това е изчезнал.
— Съобщихте ли на полицията?
— Разбира се. Но за тях няма кой знае какво значение. Нямахме време да анализираме както трябва този артефакт, но той изглеждаше напълно лишен от всякакви отличителни черти.
— Изглеждаше?
Тя въздъхна.
— Същата вечер, когато умря, чичо ме е търсил късно. Аз бях на тържество в Пиза. Оставил ми е съобщение на мобилния, което прослушах едва на следващата сутрин, малко след като Джек ми се обади, че Карлин е бил убит.
Последния път, когато видях чичо си жив, той седеше на този стол и изучаваше плочката под светлината на настолната лампа. Още ми беше ядосан за едно глупаво недоразумение часове преди това и едва ме погледна, когато му пожелах лека нощ. Това стана около седем часа. Полицията смята, че е умрял скоро след това. Не по-късно от десет вечерта. Съобщението е оставено малко преди девет.
— Какво казва?
— Това. — Еди извади мобилния си телефон, включи го на получени съобщения и го пусна през високоговорителя.
От телефона се чу гласът на мъртвия учен.
— Еди, нямам много време. Аз… — Гласът на Макензи звучеше едновременно развълнуван, нервен и по-пронизителен, отколкото Джеф си го спомняше. — Гледам плочката и на повърхността започнаха да се появяват линии. Удивително! Единственото заключение, което мога да направя, е, че химическата структура на плочката се променя, когато абсорбира влага. В тялото сигурно е била покрита с тънък слой течност за балсамиране, която я е запечатала срещу атмосферните влияния. Когато я извадихме и измихме повърхността й, отново е започнала да се овлажнява. Сега линиите се появяват с невероятна бързина. Флуоресциращо зелени на черния гранитен фон. Трябва да е някакво странно сярно съединение.
Мога да видя нещо като животно и под него няколко реда текст. Да видим… — Те чуха как столът заскърца по пода, докато се наместваше по-удобно под лампата. — Животното е лъв. Малко странен обаче… Почакай, това е крилат лъв. Да, сега го виждам ясно. Под него има текст… на италиански. Така, както го гледам, става дума за стих.