7.
Флоренция, 4 май 1410
Нощта беше безоблачна, небето обсипано със звезди, а времето прекрасно за разходка и размишления къде е твоето място в общата система на нещата. Козимо пристигна късно в дома на своя приятел, бившия кондотиер4 Николо Николи. Внушителната стара къща беше построена през тринайсети век и се намираше съвсем близо до черквата „Санта Кроче“, в югоизточната част на Флоренция, недалеч от мястото, където градските стени се спускаха надолу, за да се срещнат с река Арно. Зад къщата, по посока на градския център се простираше обширна, красива градина. В нея Николи най-често домакинстваше на срещите с Козимо и приятелите си, които наскоро малко на шега се бяха нарекли Лигата на хуманистите.
Един от слугите посрещна Козимо на вратата и го поведе мълчаливо през къщата. За да излязат в градината, първо пресякоха подобно на сводеста пещера фоайе с мраморна настилка, а после поеха през свързани едно с друго помещения. Когато Козимо прекрачи през голямата врата, чу гласове и смях. Неговите другари се бяха събрали близо до фонтана, изобразяващ Икар, който се носи към слънцето. Приятелите на Козимо редовно участваха в срещите на флорентинските хуманисти. Щом ги наближи, видя Амброджио. Искаше да говори с него, преди да съмне, защото той още на другия ден трябваше да замине, за да започне работа за дожа на Венеция. Но в този момент вниманието му привлече един възрастен мъж, когото не познаваше и който говореше на малката група. Той беше необичайно висок и кльощав като врабче. Носеше старомодно черно, дълго до глезените луко. Сивата му брада беше подстригана късо, скулите му бяха изпъкнали, а очите големи, черни и въодушевени.
Козимо направи няколкото крачки до павираното пространство около фонтана и когато стигна при своите приятели, непознатият продължи историята си, а неколцина от мъжете добродушно се разсмяха.
— А, ето го и него — възкликна Николи, когато Козимо наближи. Облечен в червената тога, която си слагаше при тези срещи, Николи пристъпи напред пред събралите се приятели и прегърна младия Медичи. След това обгърнал го с една ръка през рамото, той го поведе към останалите.
— Козимо, искам да те запозная с Франческо Валиани, той само преди няколко дни пристигна във Флоренция от пътешествията си до далечни страни и тази вечер е наш почетен гост.
— За мен е удоволствие да се запозная с теб, господине — обяви Валиани. — Чух много неща за теб… и всички бяха хубави.
Козимо лекичко се засмя.
— Е, това е голямо облекчение. — След това се обърна към Николи. — Извинявай, че закъснях, но днес беше един много объркващ ден.
Николи точно се готвеше да попита защо, когато вниманието му беше привлечено от един слуга, който застана до него. След като го изслуша, той се обърна към другарите си.
— От достоверен източник знам, че ни канят на масата. Заповядайте, господа — подкани ги той да го последват в къщата.
Трапезарията беше огромна и посрещането, предложено им от Николи, както винаги беше повече от пищно дори за кръга от приятели на Козимо, в който всеки се опитваше да надмине останалите, когато домакинстваше на подобни срещи. Помещението се осветяваше само от свещите в големите сребърни полилеи, виснали ниско над масата. В единия ъгъл свиреше групичка музиканти: лютнист, красив млад арфист и възрастен флейтист.
Щом гостите бяха отведени по местата им, донесоха огромен позлатен пай на сребърен поднос. Бяха нужни четирима роби, за да го внесат и поставят в центъра на масата. Един слуга на средна възраст с късо подстригана коса и зелена униформа се наведе над масата и тържествено започна да реже печивото. Когато отряза малко и се получи отвор, масленото тесто сякаш започна да се надига и една яркожълта птица разкъса коричката и полетя объркана из помещението. Последваха я още дузина птици и скоро откриха оставената отворена врата към градината.
Гостите започнаха възторжено да ръкопляскат. Паят беше пълен с фурми и борови семки (е, имаше и малко птичи курешки). Двама роби бързо го нарязаха на парчета и започнаха да ги слагат на сребърните чинии.
Гостите изядоха порциите, сребърните прибори бяха прибрани и донесоха нови чинии с желирани гърди от скопен петел. След като изядоха и това, последваха още дванайсет блюда, включително гълъби, сърна, лебед и специално внесени от чужбина смокини, увити в невероятно тънък златен варак.
Мъжете се хранеха шумно, разговаряха с пълни уста, от време на време избухваха в гръмогласни смехове или спореха яростно, преди да постигнат съгласие, после се тупаха по гърбовете и отново се залавяха за вилиците и следващото блюдо. Поливаха храната с отлични местни и отлежали френски вина.