— Да — отговори ученият, — но трябва да се пази пълна тайна. Има мнозина, които искат да сложат ръка на това съкровище. Затова включих в предложението си известни предпазни мерки.
— Предпазни мерки? — попита Козимо.
— Картата е непълна — започна да обяснява Валиани. — Сигурно сте забелязали това — и той посочи един празен кръг в средата на картата с диаметър около осем сантиметра. — От центъра липсва важна част. Липсващото парче е във Венеция. Ако искате да разкриете тайните на Голем кораб, първо трябва да отидете в най-безоблачната република. Когато пристигнете, пратете вест на Луиджи в странноприемницата, наречена „Чинкуе Канали“. Луиджи е един необикновен човек, но аз бих му поверил живота си. Той ще ви отведе при липсващото парче от картата.
Ученият свали един пръстен от ръката си. Доближи се до слушателите си и го подаде на Козимо. Той представляваше сребърна халка, на която беше закрепен голям квадратен гранат.
— Дай това на Луиджи за доказателство кой си. Щом се сдобиеш с липсващото парче, трябва да защитаваш картата с всички сили и да напуснеш Венеция без бавене. Ако там имаш нужда от помощ, можеш да се довериш на малцина. Гранатът е моят фамилен камък и таен знак за моите приятели. Последното нещо, от което имаш нужда, е това — добави той и подаде на Козимо малък златен ключ. — Останалото зависи от теб.
Скоро след като направи неочакваното си предложение, Валиани си тръгна, но малцина от гостите на Николи останаха да го обсъдят. Козимо беше въодушевен и не можеше да спре да мисли за Валиани и до началото на зазоряването още разговаряше за случилото се със своя най-добър приятел Амброджио Томазини и с домакина Николо Николи.
— Можем ли да му имаме доверие? — попита Козимо, докато въртеше из ръцете си златния ключ, който му беше дал Валиани.
— Той е честен човек — увери ги Николи. — Няма причини да лъже за това, на което е попаднал. Не ви казах по-рано, но когато бях малък, Франческо Валиани беше мой учител. Дължа му много. Винаги е бил благороден и искрен и има чисто сърце. С готовност бих му станал поръчител.
Козимо погледна приятеля си в очите.
— Това ми е достатъчно — кимна той. — А сега да разгледаме картата.
Николи я разгъна на масата между тях. Копието беше добре начертано, но омачкано и зацапано след дългото пътуване, довело го във Флоренция. На него беше изобразена планинска верига, тя минаваше диагонално през свитъка, а около нея имаше цяла мрежа от имена на различни селища и местности. През планината лъкатушеше очертан в червено път. Това беше пътят, който водеше към върха Голем кораб и отдалечения манастир, описан от Валиани. В центъра имаше дупка, където трябваше да бъдат разположени манастирът и околните възвишения. Празнината правеше картата безполезна.
— Страната е дива — отбеляза Николи. — Не съм пътувал толкова на изток, но ми прилича на опасен планински път, особено тук — той посочи към краищата на дупката в картата. — Бог знае какъв е теренът в близост до манастира.
— Голямата награда не се пада на страхливите — напомни Козимо.
— Да, така е, приятелю мой. Но се страхувам, че трябва да имаш много решително сърце, ако решиш да посетиш Голем кораб.
Козимо и Амброджио мълчаливо излязоха през вратата на имението на своя приятел, когато слънцето с цвят на портокал започна да се издига над далечните хълмове, и поеха обратно към града по прашния път. Козимо беше потънал в мисли, опитвайки се да разбере противоположните чувства, които странният гост на Николи събуди в душата му.
— Познавам това мълчание — обади се Амброджио.
— Така ли?
— Твоето разсеяно мълчание, което те обгръща, когато се опитваш да решиш един наглед нерешим проблем.
Козимо се засмя.
— Добре казано, приятелю, защото наистина съм обгърнат от мисли.
— Не мога да отрека, че Валиани предлага едно изкусително предизвикателство.
— Амброджио, не е ли това една сбъдната мечта?
— Прекалено е хубаво, за да е истина. Може и така да се каже.
Козимо се обърна да го погледне; бяха навлезли в малка смърчова горичка.
— Нямаш доверие на този човек?
— О, не съм казал това. Просто…
— Какво?
— Мисля си, че никой от нас, разбира се, с изключение на Николо няма ясна представа за опасностите, ако приемем предложението на Валиани.
— О, Амброджио, я стига. Ние гъделичкаме егото си с изучаване на езотерични идеи и се чувстваме спокойни сред възвишените си занимания, но аз смятам, че всички сме направени от по-корав материал, отколкото мнозина могат да си представят.