Амброджио се усмихна.
— Скъпи Кози, не съм имал намерение да те обидя. Може би имах предвид себе си.
— Амброджио, тогава сам се обиждаш. След като аз мога да мисля за едно голямо приключение, можеш и ти. — Той потупа приятеля си по гърба, който се престори, че залита напред, правейки се на смъртно ранен. И двамата избухнаха в смях.
— Може би наистина мога — отвърна Амброджио, — но нима си забравил? Днес заминавам за Венеция.
— Не, приятелю, не съм забравил и честно казано, това ме натъжава. Двамата щяхме да сме добри спътници.
— Да, сигурно, но се страхувам, че няма да стане. — И той прегърна Козимо през рамото.
Когато стигна в дома си на Пиаца дел Дуомо, Козимо беше изтощен, но не можа да заспи. Продължаваше да мисли трескаво, но сега вече знаеше какво трябва да направи. Изми се набързо, прислужникът му го обръсна, помогна му да се облече и си тръгна. Остана сам в стаята си, а отвън звуците на пробуждащата се улица се носеха нагоре към прозореца му. Той седна на писалището и се опита да се съсредоточи достатъчно, за да може да пише.
Кратката бележка беше за неговата любима Контесина де Барди, с която я молеше да се срещнат същата вечер. Трябваше да говори с нея. Сгъна бележката, запечата я с герба на Медичите и повика Оломо, за да му даде наставления.
Денят минаваше бавно. Поигра с по-малкия си брат Лоренцо, попълни дневника си и след това се поразходи по улиците на Флоренция.
Пристигна по-рано на мястото, където беше предложил да се срещнат. Беше избрал градината на Николи, защото знаеше, че там никой нямаше да ги шпионира. Козимо се беше настанил на една каменна пейка под обвита с цветя арка и преди тя да го забележи, той я съзря да слиза по четирите изтъркани стъпала. Зелената й кадифена наметка метеше камъните. Висока и грациозна, с лъскава черна коса, високи скули и пълни устни, тя беше въплъщение на съвършенството според древногръцките представи.
— Кози, изглеждаш ми загрижен — възкликна тя, хващайки двете му ръце, и се отпусна на пейката до него.
Той се вгледа в абаносовите й очи.
— Контесина, нищо не мога да скрия от теб.
Тя не го прекъсна нито веднъж, докато й разказваше историята на Валиани.
— Значи смяташ, че трябва да заминеш, за да видиш това място и да разкриеш тайните му сам. Така ли е? — попита тя, когато той свърши разказа си. — Но, Кози, какво ще стане с нас?
— Това нищо няма да промени, любима моя. След няколко месеца ще се върна и ще продължим с плановете за сватбата ни.
— Кози, а баща ти? Той не знае нищо, нали?
— Да.
Тя издържа погледа му.
— Искам да дойда с теб.
Козимо се усмихна.
— Това би ме зарадвало много, любов моя, но и двамата знаем, че е невъзможно.
— Защо? — погледна го изпитателно Контесина. — Изучих древните класици толкова подробно, колкото и ти и също изпитвам горещо желание да науча повече.
— Но твоето семейство никога не би…
— Предполагам, че твоето ще се съгласи.
Козимо обмисли този довод.
— Ще бъде много опасно.
— Знам това.
— Освен това ще ме обвинят, че съм те отвлякъл. Това ще разруши отношенията между нашите семейства.
— Кози, не смяташ ли, че това е малко мелодраматично?
— Не, Контесина, не смятам — нежно отговори Козимо. А след това добави със стоманена нотка в гласа.
— Скъпа, ще трябва да свърша това без теб.
Тя се загледа в потъмняващото небе отвъд арката и силуетите на розите в кехлибарения сумрак.
— Очевидно вече си решил. Нищо ли не мога да кажа?
— Можеш да ми пожелаеш късмет.
Той погледна стиснатите й в скута ръце, кокалчетата им бяха побелели. Тогава тя впи очи в неговите и каза:
— Козимо, любов моя, ужасявам се от мисълта, че ще предприемеш това пътуване, но зная, че щом веднъж си решил нещо, вече няма връщане. Това е едно от многото неща, които обожавам в теб. Разбира се, че ще ти пожелая късмет, но най-вече искам да ти предложа своята вечна любов. — И тя го целуна нежно по бузата.
8.
Флоренция, май 1410
До Светия отец Папа Йоан XII, Пиза
Свети отче, ти както винаги се оказа абсолютно прав и годините, прекарани тук, не бяха напълно пропилени, както се притеснявах, че може да стане. Тази вечер до ушите ми стигна най-необикновената новина. Един вестоносец от Изтока разказа за откритие, което смятам, че може да роди значими плодове. Съществува карта, която показва пътя към някакъв уединен манастир в планините на Македония.