Смятам, че това е мястото, за което чухме, защото новината за него е съобщена от известен учен на име Франческо Валиани. Мъжът не е успял сам да иде до манастира, но вярва, че там може да се намери голямо съкровище. Не споменава за предмета, който твое Светейшество търси, но аз съм изпълнен с надежда.
Свети отче, готов съм да чуя мислите ти и очаквам наставленията, които би искал да дадеш на твоя най-скромен и изпълнен с любов към теб слуга.
9.
Лондон, юни 2003
Преди най-накрая срещата да се проведе в Бейсуотър, бяха предлагани няколко места и после отхвърляни. В помещението имаше трима души: Шон Клифтън, професор Арнолд Роситър, преподавател в Оксфорд и консултант, и Патрик Макнийл, старши вицепрезидент на „Вайтакс“, клон на холдинга „Фурние“ АД, огромна корпорация, собственост на канадския милиардер от френски произход Люк Фурние, който беше и колекционер на произведения на изкуството. Макнийл беше негов главен помощник. Роситър като наемен консултант бе лично избран от Фурние, защото бизнесменът знаеше толкова много за тъмните страни от живота на професора, че можеше да му се довери почти безусловно.
Беше горещо и в хотела нямаше климатична инсталация. Изнервеният Клифтън се потеше толкова обилно, че върху подмишниците на ризата му се бяха появили тъмни петна.
Той мълчаливо огледа другите двама, докато попиваше потта от челото си с кремава носна кърпа, и извади найлонов джоб с документи от чантата си. Не се беше срещал с Роситър, но беше чувал за него. Ученият беше над шейсетте, но по-близо до началото на седемдесетте, а безформеният му ленен костюм допълваше образа на небрежния интелектуалец.
Клифтън подаде документите на Макнийл.
— Естествено това са копия. — Нервността му противоречеше на проявеното хладнокръвие, което му беше нужно преди две седмици, за да мине покрай пазача на трезора на „Сотбис“.
Макнийл извади ксерокопията от джоба. Бяха около четирийсет листа, изписани на ръка от двете страни. Той прочете първите страници, потънал в унесено мълчание.
— И вашето семейство наскоро е наследило тези неща?
Клифтън кимна, отиде при прозореца и подозрително огледа улицата. Когато се обърна отново към стаята, запали цигара.
— Ще ми трябва малко време, за да вникна — заяви Роситър.
— Десет минути — отговори Клифтън, примижал заради дима. — Разполагаш с десет минути.
Макнийл погледна развеселен към Роситър.
— По-добре се залавяй — нареди той и се настани удобно на един диван.
Роситър седна на маса близо до вратата и започна да чете.
— Предлагам да хвърлиш око на отбелязаните страници — обади се Клифтън.
Роситър обръщаше страниците бавно и с нарастващо вълнение. Никога не беше виждал този документ, макар учените да бяха водили дълги спорове за вероятността да съществува. Знаеше, че оригиналите се смятаха за изгубени преди много години и слуховете споменаваха копия на откъси, които може да са оцелели, захвърлени на таваните или напъхани в дъното на шкафове, оставени в прашни мазета. В резултат само малцина бяха виждали този документ от съставянето му преди около шест века. И сега, докато четеше, започна да осъзнава защо Шон Клифтън беше толкова нетърпелив да сключи сделка с Фурние. Едно от малкото неща, които медиите знаеха за шефа на холдинга „Фурние“, беше, че е най-богатият и най-въодушевен колекционер в света на документи и артефакти от ранния Ренесанс. А това беше една от най-забележителните находки.
Клифтън пристъпи към масата и започна да събира ксерокопираните страници.
— Времето изтече.
Роситър се опита да възнегодува, но с махване на ръката Макнийл го накара да замълчи.
— Професоре, пропиляхме ли си времето?
— Не. Това са копия от истински ръкопис, написан от ръката на Николо Николи.
— Благодаря. Това е всичко, което исках да разбера. А сега ще те помоля да ни оставиш насаме.
За миг на лицето на Роситър се изписа изненада, но после се обърна и излезе от стаята.
— Значи — започна Макнийл, когато вратата се затвори, — ако не бъркам, искаш десет милиона паунда?