— Точно така.
— И дума не може да става.
За момент Клифтън се умърлуши.
— Защо?
— Защото моят шеф предлага четири милиона. Сто хиляди сега, а остатъка ще получиш на два транша, когато… бъдат изпълнени другите изисквания.
— Това е смешно!
— Опасявам се, че в такъв случай не можем да сключим сделката. — Той се изправи и тръгна към вратата.
Макнийл направи само две крачки и вече се протягаше към дръжката, когато Клифтън се обади:
— Добре де, добре. Осем и милион предплата.
Макнийл дори не се спря и започна да отваря вратата.
Клифтън въздъхна и направи няколко крачки след него.
— Съгласен… шест.
Макнийл спря и се върна обратно в средата на стаята. Застана толкова близо пред Клифтън, че мъжът можеше да усети дъха му в лицето си, и каза преднамерено бавно.
— Четири и половина, от които двеста и петдесет хиляди предплата. Това е нашето окончателно предложение.
Клифтън направи крачка назад и запали друга цигара.
— Пет милиона и са ваши.
Макнийл се втренчи навън през прозореца в другия край на стаята. Чуваше се единствено шумът от движението навън.
— Много добре. Пет милиона, но при следните условия.
Клифтън дръпна силно от цигарата.
— Срещу нашите двеста и петдесет хиляди лири ще разполагаме две седмици с копията. Ако моят началник хареса документите, един от нашите хора ще издири оригиналите от трезора на „Сотбис“. Едва тогава ще получиш остатъка от парите.
— Не!
— Ами тогава ги занеси другаде.
Клифтън прехапа устни.
— А парите?
— Двеста и петдесет хиляди лири ще бъдат преведени в швейцарска банкова сметка до понеделник на обяд. Ти трябва да изпратиш документите по друга сметка в десет сутринта същия ден. Прехвърлянето на парите ще дешифрира шестцифрена парола по твой избор, която ще бъде изпратена по интернет на моя представител. Тази парола ще ни осигури достъп до документите. Ако не получиш парите, паролата няма да бъде изпратена и обратното. Моите хора ще ти съобщят подробностите по електронната поща.
10.
Венеция, днес
— Без значение колко пъти виждам тази гледка, винаги ми спира дъхът — отбеляза Еди, докато гледаше през прозореца на всекидневната в апартамента на Джеф. Той стоеше до нея, прехвърлил ръка през рамото й. Бяха пристигнали във Венеция едва преди час. Наближаваше обяд и тълпите вече бяха започнали да изпълват „Сан Марко“. От другата страна на площада, върху леко издигната сцена, малък оркестър свиреше потпури от произведения на Вивалди и Моцарт. Близо до двореца на дожите, по неравния плочник се клатушкаха клоуни на кокили и раздаваха балони на децата. Групички маскирани пешеходци се разхождаха наоколо, а някои от тях бяха облечени в богато украсени костюми. Карнавалът беше в пълен разгар.
От вратата на апартамента се чу шум. Когато се обърнаха, видяха Роуз и Мария, натоварени с торби.
Еди вдигна вежди.
— Дадох й кредитната си карта — започна да обяснява Джеф. — Почувствах угризения на съвестта, че вчера я изоставих.
Еди го изгледа скептично.
— Това не е ли прекалено? — После се усмихна лъчезарно на Роуз.
— Здравей, млада госпожице. Не съм те виждала от… Боже, колко време мина?
Роуз престана да бърника из торбите си и погледна хладно Еди. Джеф се изненада и точно се готвеше да каже нещо, когато чу кашляне и видя един облечен изцяло в черно, висок мъж, облегнал се на касата на вратата. По устните му играеше лека усмивка.
— Среща синьор Роберто, когато влизаме в сграда — обясни Мария на разваления си английски и забърза покрай него, принуждавайки го да се отмести от прага. Тя пое по коридора към спалните, като си мърмореше нещо и поклащаше глава.
Роберто пристъпи вътре, пое ръката на Еди и театрално я целуна. Тя се изчерви.
Зад Роберто Джеф успя да зърне Роуз. Лицето й беше буреносно.
— Вие, двамата, трябва да се запознаете — подхвърли той, тръгна към Роуз и я поведе по коридора.
— За какво, по дяволите, е всичко това?
Тя се вторачи в пода.
— Е?
— Ти май наистина не знаеш, а? — сопна се Роуз. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Джеф тръгна към нея и понечи да я прегърне, но тя се завъртя на пети и хукна надолу по коридора.