— 1459 — уточни Роберто.
— Но картата се съхранява в библиотека „Марчиана“, ето там, отсреща — напомни Джеф и посочи към площада пред „Сан Марко“.
— Е, каквото и да подсказва този стих, очевидно не става дума за картата на Мауро в музея — подхвърли Еди.
— Може би, но ние не знаем кога е направен надписът на плочката. Нали така? Значи може да се отнася за нещо, което е било на Острова на мъртвите преди пет столетия, но след това е било преместено.
— Добро попадение. Тялото в криптата беше ли пипано? — попита Роберто.
— Ако имаш предвид дали е било дисектирано преди ние да го направим, не — обясни Еди.
— Значи плочката, която сте намерили, трябва да е пъхната там по време на погребението или малко преди това.
— Определено.
— В такъв случай Джеф е прав. Ако човекът, който е написал този стих, има предвид прочутата карта на Мауро, тя се намира в библиотека „Марчиана“ и ще бъде почти невъзможно да я разгледаме отблизо.
— Лесно ли се стига до „Сан Микеле“? — поинтересува се Еди. — Можем ли да вземем корабче?
Роберто се усмихна.
— Не ставай глупава.
Облеченият в ливрея шофьор на Роберто, един забележително красив мъж с лъскава черна коса и фини черти на лицето, ги посрещна на кея близо до Кралските градини. Той ги съпроводи до катера на Роберто. Лодката беше произведение на изкуството от стомана, тиково дърво и светлосиня окраска, построено около 1930 година. Шофьорът помогна на Джеф и Еди да се качат на борда, докато Роберто остана още малко на носа, за да обясни на Антонио къде да ги закара. Когато се върна на кърмата на катера, носеше малка плетена кошница.
— Преди да излезе, Антонио е успял да приготви нещичко, за да се подкрепим — обясни той.
Джеф извъртя очи.
— Ах ти, стар хитрецо.
Еди се усмихна лъчезарно на Роберто.
Няколко мига по-късно той вече наливаше „Дом Периньон“, реколта 1996, във фини чаши за шампанско, а катерът се носеше с леко полюляване на запад по Канале Гранде.
Минаха покрай прекрасните дворци от двете му страни, плъзнаха се под Понте дела Академия, преди да последват завоя на водния път. Точно преди да стигнат „Сан Самуеле“ и черквата да остане от дясната им страна, Джеф посочи красиво червеникавокафяво палацо, което лежеше малко по-нагоре от същата страна на канала.
— Това е домът на Роберто — обясни той, преди да отхапе от сочната пастичка.
— Каква дупка — ухили се Еди.
Около „Риалто“ каналът гъмжеше от корабчета, а ресторантите покрай кейовете бяха претъпкани с чуждестранни туристи, пристигнали заради карнавала.
Малко по-нататък, след великолепната фасада на Каза д’Оро, или палацо Санта София, те стигнаха до голям страничен канал, който водеше към северния край на Венеция и Канале деле Фондамента Нуове. Той се стесняваше до ширината на баржа и катерът трябваше да забави ход, почти спирайки. След като минаха под поредица ронещи се мостове, каналът отново се разшири и те можаха да увеличат скоростта. Няколко минути по-късно навлязоха в залива Сака дела Мизерикордия, който беше превърнат в частно пристанище, където бяха закотвени хиляди лодки. Оттам поемаха на изток в открито море.
Точно пред тях можеха да видят укрепения остров Сан Микеле. Антонио бутна дроселите и те се стрелнаха по ледената, сиво-зеленикава вода, минавайки успоредно на Фондамента, североизточния ъгъл на града, и заобиколиха южния край на Острова на мъртвите. Тук духаше свиреп вятър и беше много студено. Еди се загърна по-плътно в палтото и вдигна яка, за да защити ушите си. Тя усещаше как леденият морски въздух пронизва бузите й и й се прииска пътуването да свърши.
Когато катерът наближи един от ъглите на почти квадратния остров, шофьорът намали скоростта и те за пръв път можаха да зърнат впечатляващата му северна страна, с издигащите се на десет метра височина стени с цвят на кехлибар. Малко по-нататък се виждаха фасадата на църквата „Сан Микеле“ и куполът на камбанарията. Пред очите им едно корабче бавно се приближи към кея и спря. Голяма група хора слезе от него. Това бяха вдовици, които идваха да навестят гробовете на скъпите си покойници. Черната тъкан, която ги покриваше от главата до петите, силно контрастираше с яркото червено и жълто на цветята, които носеха.
— Влизаме в царството на знатните мъртъвци — подхвърли Джеф на Еди и стисна ръката й с ужасено на ужким лице.