— Е, аз знам всичко за тях.
— Наистина знаеш, но това място е много специално. Тук почиват за вечни времена хора като Езра Паунд, Стравински, Сергей Дягилев и Йосиф Бродски.
Катерът заобиколи кея и навлезе в малък тесен залив, разпрострял се почти до центъра на острова. На около сто метра навътре в залива Антонио зави към брега и загаси двигателя. Няколко минути по-късно Роберто ги поведе и посочи към камбанарията.
— Това е манастирът, където е живял и работил Мауро. Не е далеч.
Архиварят на манастира, висок мъж в монашеско расо, ги посрещна при входа на обителта. Въпреки напълно плешивата си глава, имаше много младежки вид и свежо лице, но очите му бях пълни с ведро спокойствие, неприсъщо на толкова млад човек.
— Маестро — представи се той тихо и протегна ръка на Роберто, — аз съм отец Пасчини. Игуменът се извинява, че не ви посреща лично, и ме помоли да ви окажа пълно съдействие.
— Много мило от негова страна — отговори Роберто. — Това са моите приятели Джеф Мартин и Еди Грейнджър.
Монахът им отправи лек поклон.
— Добре дошли.
— Роберто познава всички във Венеция — прошепна Джеф в ухото на Еди, когато отец Пасчини ги покани с жест да го последват из древния манастир.
— С какво точно бих могъл да ви помогна?
— Интересуваме се от работата на отец Мауро.
— А, нашият най-известен брат. Изведнъж всички започнаха да се интересуват от неговите карти.
— Така ли? — попита Джеф. — Кой друг е правил проучвания?
— Тази сутрин ми се обадиха по телефона — обясни отец Пасчини. — Някакъв историк от Лондон. Направо да не повярваш.
Бяха влезли в малък параклис. След като прекосиха мраморния под, монахът ги преведе през тежка врата и тръгнаха надолу по широко стълбище. Влязоха в тъмно, тясно помещение, чиито стени бяха опасани с абаносови рафтове, на които бяха подредени древни томове.
— Какво искате да узнаете за отец Мауро?
— Спомена карти — подхвърли Джеф. — В множествено число. Смятах, че неговата карта на света е в библиотека „Марчиана“, в града?
— Така е. Но Мауро не е нарисувал само една карта през живота си. Ние пазим в тази библиотека по-малък екземпляр на неговата карта на света. Изложена е на показ, за да може хората да я гледат. — Той ги поведе нататък и след няколко крачки се изправиха пред разположен в центъра на помещението стъклен шкаф.
Картата беше много добре запазена. Представляваше квадрат с дължина на страната около метър и осемдесет. Един кръг изпълваше по-голямата му част и на пръв поглед той беше запълнен със случайни изображения, огромни назъбени, светлокафяви форми, заобиколени от синьо. То навлизаше в по-светлите области, подобно на мастило, което разпростира пипалата си във водата. Но когато се вгледаха по-внимателно в удивителното изображение, формите започнаха да се променят и те започнаха да разпознават неравните очертания на Европа, Африка и Азия. Постепенно от абстрактен предмет картата започна да придобива очертанията на произведение на научното и художествено майсторство.
— По какво тази карта се различава от съхраняваната в „Марчиана“? — поиска да научи Еди.
— Тази е завършена след смъртта на Мауро — обясни отец Пасчини. — От неговите ученици.
— „Последователите на geographus incomparabillis“ — цитира Джеф от стиха.
Лицето на монаха изрази учудване.
— Защо е този внезапен интерес към Мауро? Мъжът, който ми се обади сутринта, се интересуваше най-вече от тази карта. Тук съхраняваме поне още една дузина, но той искаше да научи подробности само за тази.
— Каза ли си името или нещо друго? — попита Еди.
— Обясни, че се обажда от историческия факултет на Юнивърсити Колидж в Лондон. Но не спомена други подробности.
— Защо тази карта е тук?
Монахът се извърна към Джеф.
— Защото се смята, че е с по-ниско качество от прочутата карта в „Марчиана“. Била е поръчана от краля на Полша Казимир V, но той я върнал, като обявил, че не е доволен. Всъщност, истината е, че по това време изпаднал във финансови затруднения и за да прикрие неудобното положение, заявил, че картата не отговаря на изискванията. Затова я задържахме при нас.
— Добре сте направили — отбеляза Еди.
— Картата може ли да се извади от шкафа? — попита с надежда в гласа Роберто.
Отец Пасчини поклати глава.
— Господин Арматовани, страхувам се, че това е невъзможно, но ако желаете, мога да ви инсталирам лупа.