— Е, какво ще кажете за това — възкликна тя и се отмести, за да могат Джеф и Роберто да погледнат.
В подножието на цитаделата с лъскави червени знамена на върха на двете кули те успяха да видят ситен избелял почерк, който не съвпадаше с другите надписи по картата. Природата на надписа също не съответстваше, защото представляваше стих от пет реда на италиански. Роберто го превеждаше, докато четеше на глас:
Вече се беше стъмнило и върху Острова на мъртвите се беше спуснала гъста мъгла, когато излязоха от манастира. През деня слънцето и морският въздух бяха причина Сан Микеле да прилича на всяка друга част на Венеция. Но сега, в мастилената тъма, той се беше преобразил в място на сенките и безименните страхове.
Щом минаха отвъд външната стена, те хвърлиха погледи назад, докато крачеха по павирания път, който водеше към катера. Манастирът изглеждаше като изрязан в черния мрак. В тази част на Сан Микеле имаше малко лампи, а тези, които бяха близо до тях, почти не хвърляха светлина. Всъщност, най-силно светеха безбройните звезди и Млечният път, запечатал блестяща диря по безлунното небе.
Еди никога не беше идвала тук и макар че почти всеки ден работеше с мъртъвци, сметна готическия облик на мястото прекалено зловещ дори на дневна светлина. Единственото, което сега можеше да прави, беше да мисли за безбройните покойници около нея, прочутите и обикновените, които са живели и умрели и сега са забравени от всички, освен от червеите. Сякаш всеки евтин филм на ужасите и всяка страшна приказка бяха у дома си, тук в мрака. Вятърът беше отслабнал, но лекото плискане на лагуната никога не секваше. То звучеше като тихо ридание.
Катерът лежеше в дебела сянка, повдигаше се леко от вълните и се удряше доста силно в стената на кея. Без да губят време, тримата се качиха на лодката. Шофьорът запали двигателя и включи фаровете, запращайки два лимоненожълти лъча във водата.
— Антонио, откарай ни право вкъщи, моля — провикна се Роберто и се тръшна на меката кожена тапицерия на една от пътническите седалки на кърмата. Миг по-късно усетиха как катерът ускорява и прави завой в канала, преди да заплава още по-бързо към открито море.
Седяха в мълчание, като всеки прехвърляше в главата си онова, което бяха научили. И тримата бяха доволни да видят как сенките на Сан Микеле се разтварят във водата. Няколко минути плаваха право на юг, по посока на Фондамента Нуове и светлините на града, но тогава без предупреждение катерът неочаквано зави към пристанището. В продължение на секунда Роберто не реагира, но след това Еди и Джеф го видяха как отива към носа, за да говори с Антонио. Когато стигна при него, кормчията се завъртя, така че да застане с лице към тях. Носеше смъкната до веждите шапка и тъмни слънчеви очила. В непрогледната нощ чертите на лицето му не се различаваха, но беше очевидно, че това не е Антонио. Мъжът държеше пистолет, насочен срещу Роберто.
— Моля, господин Арматовани, седни.
Роберто се поколеба.
— Сядай. Няма да повтарям. Трябва ми само един от вас. Освен това не съм известен с търпението си. Повярвай ми, ако застрелям двама от вас, пътуването много ще се улесни.
— Какво стана с Антонио? — настоя Роберто.
— О, той отиде да поплува.
Катерът забави ход и се насочи към някакво място нагоре по Фондамента Нуове, далеч от оживения път по Канале Гранде. Кормчията продължаваше да държи пистолета насочен към тях и, изглежда, не му беше трудно да управлява катера с една ръка и да поглежда напред само от време на време.
След няколко минути започнаха да се приближават към кея. Точно пред тях се издигаше сива, каменна стена, опасала тясна улица и редица къщи. На улицата се виждаха неколцина забързани минувачи с вдигнати яки. В студената нощ парата от дъха им се виеше около главите им.
— А сега искам да седите спокойно и да пазите тишина — изсъска кормчията.
Еди гледаше напред към приближаващата стена на канала, когато забеляза Роберто внимателно да измъква с крак нещо изпод седалката. С удивителна бързина той вдигна един черен цилиндър. Чу се остро пукане, след което изригна сноп оранжева светлина. От отката Роберто падна на палубата, а сигналната ракета прекоси катера по дължина, рикошира в арматурното табло и започна да описва зигзаги над носа.