В същия миг един сребрист лексус се отдели от бордюра.
Клифтън стигна до средата на платното, когато се обърна и успя да зърне двамата мъже в колата, големите ръце на шофьора и пръстена със златна лира на средния пръст на дясната му ръка.
Колата го блъсна и го подхвърли във въздуха. Клифтън се стовари върху предния капак и се плъзна под колелетата, но колата не намали и мина през него. От устата му излезе тихо свистене, докато животът го напускаше на студения мокър паваж.
13.
Лондон, днес
Люк Фурние седеше в апартамент, някога принадлежал на фамилията Рокфелер, финансирала почти век по-рано изграждането на Дома на изящните изкуства, който гледаше към Грийн Парк. Сега цялата сграда беше част от неговия портфейл с недвижими имоти на стойност повече от няколко милиарда лири.
За миналото на Фурние се знаеше много малко. Той живееше в сенките, но се наслаждаваше на най-доброто, което светът можеше да предложи. Местейки се от дом в дом на пет континента, превозван с частен самолет, той много рядко се показваше на обществени места, но дори и тогава само малцина знаеха кой е Фурние.
Докато бавно разбъркваше ментовия си чай, той се отпусна назад в стола Джордж Нютън и хвърли поглед през стената от прозорци, която се издигаше от лявата му страна. Тя предлагаше великолепен изглед: пред него Грийн Парк се простираше като зеленото сукно на маса за билярд, а в далечината се виждаха Бъкингамският дворец, Пел Мел и катедралата „Сейнт Джеймс“. На стената зад гърба му висеше неговият любим Де Кунинг, хаос от жълто, оранжево и тюркоазено; Фурние харесваше картината, защото това беше представата му за света, преди да успее да изгради за себе си херметически защитено ъгълче.
Скоро щеше да стане на седемдесет. Не усещаше годините си и знаеше, че изглежда двайсет години по-млад благодарение на строг режим от физически упражнения и начин на хранене, спазваше го, откакто навърши трийсет. Вярно беше, че се роди богат, но лично увеличи наследеното стократно и в същото време имаше усещането, че е направил доста за света. Люк Фурние се възприемаше като боец, или по-скоро като командир на бойци, и човек, който прави така, че нещата да стават.
Той отпи още една глътка от чая и се замисли за многото успехи и провалите, които му се случваха от време на време. Вече четирийсет и пет години беше в тази индустрия. Използвайки своята интелигентност, вродените си таланти и създадената от него организация, която се разрасна в огромна тайна мрежа от връзки, той осигуряваше оръжия и други военни доставки на всяка антизападна група, която можеше да си позволи да го наеме. Определен процент от печалбите му се заделяха, за да може да поддържа луксозния си начин на живот, но една част от всяка сделка биваше използвана, за да финансира своето хоби, което повече напомняше на мания: голяма и бързо растяща колекция от древни артефакти, повечето от времето на ранния Ренесанс. Красотата в живота му идваше от това, че всяка негова страна му носеше възнаграждение. Със спечелените пари можеше да купува нещата, които жадуваше, и същевременно можеше да напада онова, което най-много мразеше: модерното западно общество.
Омразата на Люк Фурние срещу Запада не беше отслабнала с възрастта му. Независимо какви усилия полагаше да се изолира от света, всеки новоизникнал „Макдоналдс“ му причиняваше истинска, почти физическа болка. Всеки път, когато се случваше да чуе откъс от някое поп парче, стомахът му се обръщаше. Творението, създадено от Запада, според него представляваше смъртоносен рак, който разпространяваше болестта из онова, което някога е било чисто и благородно тяло, образувайки все нови и нови метастази с отблъскващи форми. Един от най-живите и ценени негови спомени беше за деня, когато два пътнически самолета се блъснаха в кулите близнаци. Разбира се, той знаеше предварително за тази мисия, но тръпката да види разрушаването на тези символи на всичко, което ненавиждаше, беше несравнима и вероятно нямаше никога да се повтори.
Кариерата му беше започнала в началото на шейсетте години. Една от най-ранните му сделки беше за доставката на муниции за Виетконг. В онези дни се занимаваше и с продажбата на стратегическа информация, но тогава времената не бяха толкова сложни. С печалбите, които беше изкарал от ранните години на тази война, той финансира откриването на дневника на Козимо де Медичи в параклиса във Флоренция. Но въпреки всички усилия и помощта на цял екип от експерти, той изгуби наградата. Глупакът, който беше намерил дневника в надигащите се води на Арно, беше строшил печата и скъпоценното съдържание се превърна в прах.