Западните сили никога не оставаха без врагове и в резултат Фурние не можеше да се оплаче от липса на работа. Изкара стотици милиони от борците срещу Контрите, от южноамериканските диктатори, от Хавана, Москва и напоследък от „новите“ терористични групи в Близкия Изток. И тогава, преди няколко години, научи за най-голямото съкровище, за което човек можеше да си мечтае. Една от многото му връзки му съобщи за безценен документ, написан от ръката не на някой друг, а на Николо Николи, близък приятел на Козимо де Медичи. Но щеше да има още открития, защото очевидно в документа се описваха най-невъобразимите неща, следите на велики мистерии и забележителни тайни. Скоро този документ щеше да е негов.
Остави чашата си на покритата със стъкло маса, вдигна дистанционното и натисна бутона. Миг по-късно голям плазмен екран се изпълни с изображения на документа на Николи. Страниците бяха оръфани, няколко бяха скъсани, но оригиналът беше в необикновено добро състояние. Той беше наредил всяка страница да бъде грижливо заснета и качена на твърдия диск на компютър, за който само той имаше парола. Запрехвърля страниците, като се зачиташе в любимите си откъси.
След няколко минути Фурние се прехвърли на края на документа, частта, която винаги предизвикваше най-силната тръпка. Беше чел този откъс толкова много пъти, че го знаеше почти наизуст. И сега, когато започна да го чете за може би стотен път, той отново изпита същото странно усещане за прозрение, почти като дежавю. Но както винаги смисълът отново му се изплъзна.
14.
Флоренция, 9 май 1410
Беше настъпил третият час след залез, когато двамата мъже и техните слуги се срещнаха при портата Сан Миниато, в източната част на Флоренция. Козимо пристигна възседнал сив скопен кон, придружаван от трима ездачи, негови слуги, закачулени и увити срещу необичайния за сезона нощен студ. Николо Николи, яхнал бяла кобила, беше заменил обичайната си червена тога в името на дискретността и носеше зелено палто и незабележима черна шапка. От срещата в дома му бяха минали шест дена и през това време той и Козимо тайно бяха подготвили всичко необходимо за пътуването, което щяха да предприемат.
— Ще тръгнем към Фиезоле и там ще прекараме нощта — обясни Николи. — Дотам е само една левга, но искам да сме сигурни, че никой няма да ни види.
Николи ги поведе през портата и след това по пътя, който вървеше покрай градските стени. Оттам поеха на североизток по широкия път, заобиколен от гъста гора, простряла се докъдето окото можеше да види.
Пътят беше пуст, но пътуванията винаги бяха опасни. Джебчии и бандити преживяваха добре, дебнейки безгрижните граждани, дръзнали да останат извън градските стени. Тези хора нямаха задръжки, прерязваха гърла за няколко монети и често събличаха труповете голи, за да изкарат по още някоя пара.
Но групата им беше внушителна по големина, а Николи беше не само човек, който знаеше как да се държи в сражение, но и сякаш разполагаше с шесто чувство за близка опасност, притежаваше инстинктите на следотърсач и надушваше и най-лекия полъх на неприятности.
Отне им само час, за да стигнат до Фиезоле, малък древен град, който беше преминал във владение на Флоренция още преди векове. Беше станало още по-студено и мракът вече беше пълен, а и беше започнало да вали. Когато стигнаха до портата, преживяха първата си изненада. Пазачът отказа да отвори решетката и разговаряше само с викове през дъбовата порта.
— Какво ви води насам в този час? — провикна се той.
— Тръгнахме от Флоренция по работа.
— Каква работа?
— Това засяга само нас — отсече Козимо.
— Не може да влезете в града тази нощ. Чухме за чума на по-малко от час езда оттук. Заповядано ми е да държа вратата залостена и да не пускам никого вътре.
— Ние сме търговци от града и сме здрави. Не представляваме опасност.
— Аз изпълнявам дадените ми заповеди — избоботи твърдо и решително гласът.
Козимо се обърна към Николи.
— И сега какво?
— Можем да продължим до Борго Сан Лоренцо. Ще стигнем там, преди да съмне. Началото е доста злокобно.
— Вратарят няма да отстъпи.