Животното, което поглъщаше слугата, реагира първо. То се хвърли право към гърлото на Николи. Задните му крака още не се бяха отделили от пода, когато сабята се стовари върху главата му, разсичайки черепа на две. Вълкът падна мъртъв, а огромните му лапи изплющяха върху каменния под.
Вторият вълк беше улучен от Козимо с кос удар. Острието сряза бузата на хищника, извади лявото му око и направи дълбок прорез в муцуната. Звярът се стовари на пода и се загърчи в агония, преди Козимо да пристъпи напред и да го обезглави.
Третият вълк, единият от двата, които бяха изскочили от една от стаите надолу по коридора, внезапно се нахвърли върху Козимо. Николо се обърна точно навреме, за да види проблясването на белите кучешки зъби и едрото черно тяло, полетяло във въздуха. В същия миг чу ужасения вик на Козимо. Той замахна решително и със съвършена точност разцепи главата на животното.
Козимо се отпусна на едното коляно, от ръката му струеше кръв, а по лицето му се стичаше пот. Николи разкъса останките от ръкава на приятеля си, след това откъсна дълго парче плат от туниката си и превърза раната.
— Извадил си късмет, защото не е много дълбока — рече той, докато помагаше на Козимо да стане. — Повикай слугите. Аз ще наблюдавам тунелите.
Няколко минути по-късно Козимо се върна с ужасените мъже и багажа и Николи поведе групата, размахвайки запалената факла пред себе си.
Два от конете бяха мъртви, други два бяха изчезнали, но след няколко минути успяха да намерят останалите животни и да ги успокоят. Взеха решение двама от оцелелите слуги да се върнат пеша във Флоренция. Ръката на Козимо беше престанала да кърви. Единодушно решиха, че няма смисъл да се опитват отново да убеждават вратаря на Фиезоле да ги пусне вътре. Щяха да продължат за Борго Сан Лоренцо, където Козимо можеше да получи медицинска помощ и да обсъдят подробно положението си.
Качиха се изтощени на конете и поеха обратно към главния път на север, потъвайки отново в пустошта.
Когато наближиха малкия градец Борго Сан Лоренцо, слънцето започна да изгрява. При градската порта нямаха неприятности и те се бавиха само толкова, колкото беше нужно да се почисти раната на Козимо и да се превърже както трябва. Междувременно изпратиха двама слуги с торба монети, за да намерят отпочинали коне. Преди още жителите на града да се заловят с ежедневните си занимания, ездачите бяха отново на седлата и поеха по пътя в североизточна посока.
Пътуваха, следвайки извиващия се покрай границите на Тоскана път, и навлязоха в Романя. Козимо се чувстваше необичайно въодушевен. Фактът, че с едно вдигане на рамене отхвърли задълженията си и заряза ролята на покорен син, не го тревожеше. Чувстваше се възбуден от пътуването и развълнуван от вероятността за други приключения. Припомни си многото пъти, когато на лов с оръжия или соколи яздеха по цял ден с Николо и Амброджио Томазини в горите около Флоренция.
Беше ужасно горещо, слънцето жареше от ясното синьо небе. Една левга след Борго Сан Лоренцо пътят започна да се изкачва към хълмовете. От време на време ставаше опасен заради дълбоките урви, които се спускаха от двете му страни. Денят започна да избледнява и сенките да се удължават, когато за първи път успяха да зърнат Брисигела, градче, разпиляно по три високи върха. Острите кубета на покривите се издигаха над линията на дърветата подобно на почернелите кости на огромно мъртво чудовище, издъхнало преди векове.
Когато стигнаха до странноприемницата в края на града, вече бяха без сили. Настаниха ги в една стая с два сламеника за благородниците, а каменният под щеше да послужи за ложе на слугите. Козимо и Николи решиха да се поразтъпчат и да подишат планински въздух, преди да си легнат.
Брисигела беше малък, но преуспяващ град, замогнал се много по време на последните бурни времена. Едно столетие по-рано един благородник беше изградил кула на най-южния връх и градът постепенно започнал да се разраства около нея. На втория връх се издигаше крепост, докато върху най-източния имаше параклис на Светата Дева. Наоколо се мяркаха малко хора и когато двамата прекосиха главния площад и поеха по една пленителна павирана улица, известна като Виа дели Асини, се оказаха сами и само ехото от техните стъпки им правеше компания. Луната грееше ярко от безоблачното небе.
— Кози, как се чувстваш? — попита Николи, докато крачеха бавно по неравния път, а каменният покрив на галерията се спускаше ниско над главите им.