Козимо се обърна към него и се загледа внимателно в лицето му, огряно от лунната светлина.
— Защо питаш?
— Аз не оставих нищо, но ти…
— Николо, забрави ли, че идеята беше моя? — Той замълча и загледа една млада майка, която прибираше малкото си дете в къщата пред тях. — За баща ми парите и търговията са всичко на света. Но не и за мен. Обаче може би става дума за нещо по-дълбоко. Вероятно тази нужда е моят начин да отрека смъртта.
— Да добиваш знания е благороден стремеж, но никой не може да избяга от неизбежното.
— Вероятно не, но е като при любовта. Любовта ми към Контесина е моят начин да предизвикам смъртта. Зная, че един ден всички ще станем на прах, любовниците ни ще ни напускат и забравят и ще умрат точно както и ние. Но като обичаме някого, ние изразяваме позиция. Търсенето на познания и разкриването на една тайна е същото. Те ни позволяват да кажем: аз съм човек и имам някаква стойност на този свят.
— На мен това ми звучи богохулно.
— Може би е така, но това е положението.
Те решиха да се върнат по пътя през галерията обратно в странноприемницата, когато чуха шум зад гърбовете си. Като се обърнаха, видяха към тях да се приближава млад мъж. Той носеше кожен елек и ботуши за езда. На лявата страна на гърдите му се виждаше гербът на Медичите — пет червени топки върху златен щит и чифт кръстосани ключове като фон. Козимо въздъхна.
Младият мъж се поклони отсечено и му подаде стегнато навит свитък.
— Господарю Козимо, казвам се капитан Винсенте Ораторе от охраната на баща ви. Извинявам се, че ви безпокоя по това време. По заповед на баща ви яздих дълго и бързо от Флоренция. Моят господар ви праща това съобщение. Той би искал незабавен отговор.
Козимо счупи печата и започна да чете писмото.
Синко,
Дълбоко съм натъжен от твоите действия. Първо решаваш да избягаш, за да последваш своята муза, и нещо по-лошо, не си сметнал за нужно да разговаряш с мен за своето решение. Майка ти и аз се безпокоим силно за твоята безопасност. Ако се върнеш сега у дома, ще забравя, че си извършил тази простъпка. Моля те, в името на майка ти, не ни разочаровай!
Козимо се облегна на каменната стена на галерията и се загледа над върховете на хилядите маслинови дръвчета, които приличаха на сенки в мрака. Небето се беше покрило със звезди. Докато гледаше втренчено издигащия се над него небосвод, той изведнъж се сети за нещо прочетено, еретически текст, със сигурност съчинен от някой луд. Авторът говореше за безкрайност, за пространство, което продължава все нататък и нататък, и за това, че звездите са слънца като нашето. Слънца, които са толкова далече, че ни изглеждат като глави на топлийки в безкрайната вселена. Странното беше, че на него тази идея му харесваше. Искаше да бъде малка рибка в голямо езеро, защото щеше да има място да порасне. После се обърна към капитан Ораторе, знаеше точно какъв отговор ще прати на баща си.
15.
Венеция, днес
Еди и Джеф си бяха приготвили късна закуска в апартамента му. Днес беше свободният ден на Мария, а Роуз цяла сутрин отказваше да излезе от стаята си. След като се върна от палацото на Роберто, Джеф почти не я беше виждал. Докато раздигаха остатъците от истинската английска закуска, звънна телефонът.
— Рано тази сутрин ми хрумна — започна без предисловие Роберто, — че трябва да разширим малко хоризонта си. Който и да стои зад убийството на Антонио и опита за отвличането ни, следва същата следа като нас. Трябва да погледнем случващото се от друг ъгъл. Онзи човек, който дойде да разговаря с теб?
— Марио Спорани? Напълно го забравих, а му обещах да му се обадя в хотела. Отседнал е в „Бехер“.
Когато го чу да споменава името на Спорани, Еди вдигна очи и го изгледа въпросително.
— Искаш ли да се срещнем там?
— Не, Роберто, тази сутрин наистина не мога. Обещах на Роуз…
— Разбира се, Джеф. Не искам да заставам между баща и дъщеря. Еди стана ли?
— Да, ще ти я дам.
— Здрасти.
— Добро утро. Отпочина ли си добре?
Тя се засмя.
— Спах като покойниците на Сан Микеле.
— За малко наистина да свършим като тях — отговори Роберто. — Е, какво предпочиташ? Да обикаляш галерии и музеи с Джеф или да тръгнеш по следите с мен? Плюс обяд в „Грити“, когато ни писне да се правим на детективи?