— Трябва да си помисля — засмя се Еди и направи гримаса на Джеф, който въртеше очи.
Настроението на Роуз от вчерашния следобед не се беше подобрило. Когато пресичаха площад „Сан Марко“, Джеф усети направо физически бремето на мълчаливото й негодувание, но нямаше ни най-малка идея как да я накара да говори. Първата им спирка беше в базиликата „Сан Марко“, на пет минути пеша от апартамента. Роуз беше идвала тук преди, но тогава бе прекалено малка, за да я оцени. Сега нещата стояха другояче. През изминалите две години сякаш беше узряла с десет и не за първи път Джеф изстена безмълвно при мисълта какви ли вреди е нанесло настървеното скъсване между него и майка й. Докато я гледаше как зяпа нацупено гробовете и великолепния сводест таван, започна да му просветва на какво се дължи мрачното й настроение. Всичко беше наред, докато не се появи Еди. Нима Роуз си въобразяваше, че… Беше му толкова лесно да си мисли, че всичко е наред с дъщеря му, че е успяла блестящо да се справи с травмата от последните години, но как би могъл да знае със сигурност? Всички търпяха по някоя скрита болка. Защо при Роуз да е различно?
При олтара започнаха да разглеждат богатата каменна украса и забележителните мозайки, изобразяващи как през девети век тялото на свети Марко било откраднато от венециански търговци и донесено в града.
— Базиликата е построена специално, за да подслони костите на светеца — заговори Джеф, в опит да събуди малко интерес.
Роуз вдигна рамене.
— Какво толкова специално има в куп стари кокали?
Джеф се усмихна.
— Да, схващам какво имаш предвид. На нас ни се струва глупаво, но преди хиляда години са отдавали голямо значение на подобни неща.
— Не разбирам как са могли да бъдат сигурни, че това наистина са костите на свети Марко?
— Фактически не са могли, но са искали да вярват, че не са сбъркали. Освен това не е имало начин да се докаже противното.
Тя отново вдигна рамене.
— Повечето реликви са били фалшификати, но търговията с костите на светци и други свети люде е процъфтявала. Във Византия дори се провеждали търгове. Нещо като ибей от първото хилядолетие.
Роуз пусна лека усмивка.
Джеф въздъхна.
— Ела, смятам, че трябва да поговорим.
Прекосиха базиликата, следвайки тълпата, завиха надясно и влязоха в хаоса от улички откъм северната част на „Сан Марко“, минаха покрай бутиците с дизайнерски дрехи и магазинчетата за сувенири и стъклените дрънкулки, произвеждани масово в Мурано. Оттам поеха обратно към Рива дели Шиавони, бреговата линия на лагуната, близо до двореца на дожите. Когато стигнаха до водата, седнаха на високата стена. Сега водата в канала се плискаше под краката им и те започнаха да зяпат гондолите, които се полюшваха върху вълните.
— Добре — подхвана нежно Джеф, — ще ми кажеш ли за какво е всичко това?
— Кое?
— Роуз, моля те.
Неочаквано тя вдигна очи.
— Тази жена.
Джеф я погледна неразбиращо.
— Гаджето ти, Еди.
— Гаджето? О, значи това е причината.
— О, татко, моля те, не ме подценявай. Зная всичко за теб и нея. Знам го от много отдавна.
Джеф поклати глава и се усмихна.
— Не се дръж покровителствено с мен! — избухна Роуз.
— Роуз, моля те, престани. Просто престани. Приела си нещата погрешно. — Той я сграбчи за рамото и тя се обърна към него с разкривено от ярост лице.
— Така ли?
— Да, така. С Еди сме приятели. И винаги сме били такива.
— Не това чух.
— От кого? О, разбирам…
— Тя ми разказа всичко.
— Виж, каквото и да ти е разказала майка ти, просто не е истина.
— Тя ми каза, че ти си разрушил брака ви, защото си имал връзка с Еди.
Джеф не знаеше какво да каже. Той загледа дъщеря си, без да каже и дума, а тя внезапно разбра напълно ясно, че е била лъгана.
— О, тате — протегна ръце към него Роуз. Джеф я придърпа плътно до себе си и за миг се върна обратно във времето, когато Роуз беше малка и плачеше на рамото му след падане от колелото или уплашена от кучето на съседа. Той се дръпна назад и погледна лицето й, големите влажни очи, пълните й устни. Изпита невероятен гняв срещу лъжливата кучка, която му беше някога жена. Та тя нямаше никакви задръжки. Беше лъгала и мамила по време на брака им и сега… Трябваше да потисне горчилката, или поне за момента. Той прегърна Роуз и те останаха известно време така, потънали в мълчание, загледани в пътническите корабчета.