— Защо мама лъже така? — попита Роуз.
Това не беше въпрос, на който можеше да отговори. Джеф погледна дъщеря си и направи съзнателно усилие внимателно да подбере думите си.
— Е, предполагам, че майка ти не е могла да приеме вината, която е изпитвала. Роуз, всички сме хора. Майка ти и аз бяхме изложени на голям натиск. Беше болезнено както за нас, така и за теб. Може би е сметнала, че това е най-лесното. Наистина не знам… — думите му останаха да висят във въздуха.
— Защо изобщо се разделихте с мама?
Джеф си пое дълбоко дъх.
— Трябва да знаеш, че човек трудно приема изневярата. След подобно нещо връзката вече не може да е същата. — Той я погледна настойчиво. — Всичко наред ли е? Имам предвид у вас.
— С мама? О, да. Но не е както преди.
— Знам. Съжалявам, скъпа.
Те отново потънаха в мълчание. След известно време Роуз попита:
— Липсва ли ти?
— И на мен ми липсват някои неща от миналото. Точно както на теб.
— Не харесвам твърде Каспиън.
— Така ли?
— Опитва се да ми казва какво да правя. Мисли се за мой баща — тя нарочно се вторачи във водата.
— Е, сега той ти е нещо като пастрок и съм сигурен, че ти иска само доброто.
— Тате, нали се забавлявахме от време на време? Обичах да идвам тук по време на по-дългите уикенди и през ваканциите. Ти, аз и мама. Двамата ме взимахте от училище и отивахме право на летището. През онези дни никога не успявах да се съсредоточа върху домашните. Когато пристигахме тук, хващахме водно такси от летището „Марко Поло“. Първата гледка към „Сан Марко“, когато прекосявахме лагуната, винаги беше вълнуваща.
Тя не вдигна очи към него, а продължи да гледа втренчено във водата. Накрая промълви:
— Помниш ли скривалището?
— Разбира се.
Когато Роуз беше на пет, той и Имоджин смениха обзавеждането на апартамента на „Сан Марко“. Строителите направиха специално малко помещение за Роуз. Скрито в единия край на апартамента, в него се влизаше през тайна врата от най-малката спалня. Тя много го обичаше.
— Все още си е там — добави Джеф. — Ще го запазя завинаги.
Внезапно Роуз избухна в сълзи и го прегърна през врата. Той я остави да си поплаче, като я галеше нежно по косата.
Няколко мига по-късно тя се откъсна от него, изведнъж почувствала се неловко, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Той повдигна леко брадичката й с пръст и я целуна по челото. След това избърса сълзите от бузите й с опакото на ръката си.
Тя се насили да се усмихне.
— Зная със сигурност от какво имаме нужда в момента — решително заяви той, докато дърпаше Роуз да се изправи на крака.
— От какво?
— От огромен троен сладолед с парченца шоколад плюс всички екстри. А най-хубавото е, че знам къде има.
Току-що бяха излезли от сладоледения салон, когато мобилният телефон на Джеф започна да звъни.
— Здрасти, Еди — каза той, когато разпозна телефонния й номер на екрана.
— Джеф — тя звучеше развълнувана, — веднага щом можеш, трябва да дойдеш тук.
— Аз съм на разходка с Роуз, забрави ли?
— Знам.
— Всъщност, къде си?
— В хотелската стая на Марио Спорани. Моля те, ела веднага… сам.
Той погледна към Роуз, която закръгли устни в безмълвно съгласие.
— Добре — рече Джеф уморено в телефона. — Ще бъда там след петнайсет минути.
Джеф изпрати Роуз до апартамента и след това забърза към хотела на Спорани. „Бехер“, който се намираше на Кампо Сан Фантин, беше среден клас хотел с малко занемарена външност и доста клаустрофобичен. Входната врата беше открехната. Във фоайето имаше шестима униформени полицаи. Единият разговаряше със служителя зад рецепцията и си водеше подробни бележки в малко тефтерче с кожени корици. Други двама преглеждаха документите, струпани на лавиците по задната стена на рецепцията. Четвърти стоеше до вратата на асансьора, а останалите двама се въртяха около подножието на тясно стълбище. Джеф се приближи към единия от полицаите пред стълбището.
— Какво става?
— А вие кой сте?
— Джеф Мартин. Получих обаждане по телефона да се срещна с приятели тук.
— Съжалявам, господине, но никой не може да се качва.