Джеф точно се готвеше да възрази, когато от първата площадка се чу глас:
— Пусни го да се качи.
Джеф започна да взима стъпалата по две наведнъж. Алдо Кандоти го посрещна пред стая №6. Вратата се отваряше към тесен мрачен коридор, от който се влизаше в стаята.
— Какво се е случило? — попита той Кандоти.
— А аз се надявах, че вие и вашите приятели ще ме осветлите по въпроса, господин Мартин — отговори той и постави ръка на кръста на Джеф, побутвайки го лекичко да влезе.
От тесния прозорец с изглед към задния двор, застлан със сиви, мокри от водата плочи, която извираше от спукания канал, влизаше слаба светлина. Стаята беше препълнена. Близо до прозореца бяха застанали Еди и Роберто и разговаряха с двама униформени мъже. До тясното легло беше оставена носилка на колелца. Върху нея лежеше тяло, покрито с чаршаф, но Джеф зърна снопче бяла коса, което се показваше под него. След това забеляза парче разръфано въже, увиснало на голяма кука, забита високо на стената над вратата на банята. На пода, близо до леглото, беше изправен стол.
Джеф усети гадене и отстъпи назад, когато фелдшерите едва не минаха с количката по краката му. Мъжете ловко я завъртяха край острия ъгъл и поеха по тесния коридор, отвеждащ към стълбищната площадка, и бързо изчезнаха от погледа му.
Еди прекоси стаята, хвана Джеф за ръка и го поведе към другия край. Той успя за миг да зърне отражението си в огледалото на евтината тоалетна масичка, опряна в стената. Беше много блед. Подът бе осеян с дрехи и документи. Куфарът на Спорани стоеше изправен на тясната си страна, а всички неща от гардероба бяха разхвърляни по пода. В края на леглото лежеше калъп сапун, на пода се търкаляше строшена бутилка бренди, а стъклата бяха пръснати по износения шарен мокет. Стаята вонеше.
— Смятат, че Спорани е мъртъв от най-малко двайсет и четири часа — тихо обясни Еди. — Роберто и аз дойдохме да се срещнем с него. Човекът на рецепцията ни каза, че не го е виждал от вчера сутринта. Той ни доведе тук. Когато никой не отвори, използва резервния ключ. Веднага извикахме полицията.
Роберто гледаше настойчиво Кандоти.
— Господин заместник-префект, имате ли някаква представа кой може да е извършил това?
Кандоти даде знак на двамата полицаи да излязат. Когато напуснаха стаята, той започна да крачи между леглото и стената с бавни стъпки и ръце, скръстени на гърба.
— Господин Арматовани, Роберто — отговори той, — започвам да се тревожа за теб и твоите приятели. Смъртта изглежда ви преследва. От колеги във Флоренция научих, че доктор Грейнджър може да е свидетел на убийство в параклиса на Медичите.
— Аз не съм свидетел… — възкликна Еди, но Кандоти вдигна ръка.
— Моля, никого не обвинявам. Просто казвам, че където се появите, хората започват да умират.
— Убитият във Флоренция беше мой чичо.
— Зная това.
— Какво точно искаш да кажеш? — попита Роберто с необичайно твърд тон.
— Нямам достатъчно хора, за да разпитам теб и твоите приятели както трябва — продължи Кандоти. — Освен това нямам доказателства, които да свързват някого от вас с внезапните смъртни случаи, които сега запълват работното ми време. Роберто, познавам те от много години, познавах много добре и баща ти, но те моля да не злоупотребяваш с нашите взаимоотношения. Ако има нещо, което да свързва смъртта на професор Макензи, твоя шофьор Антонио Чатони и Марио Спорани, аз ще го науча. Смятам, че ще е по-добре за теб и твоите приятели — той стрелна очи към Джеф и Еди, — ако решите да ме посетите. Знаеш къде можеш да ме намериш. — Той се завъртя на пети и излезе от стаята.
Миг по-късно двамата униформени полицаи се върнаха, за да ги съпроводят надолу по стълбите.
Роберто седна между Джеф и Еди на дървената маса в задната част на бар „Венис“, малка тиха винарна близо до хотел „Бехер“. Той плъзна чаша червено към Еди и едната от двете пино гриджо към Джеф.
— Аз наистина не смятам за разумно да кажем всичко на Кандоти — заяви той.
— Не, разбира се — бързо кимна Еди. — Роберто, той може да е стар приятел на вашето семейство, но от него ме побиват тръпки.
— Подозирах, че Спорани знае много повече, отколкото ми съобщи — замислено рече Джеф и отпи глътка вино.
— И състоянието на стаята — подхвърли Роберто. — Защо някой ще потроши всичко, преди да се обеси? Вероятно съдебномедицинският екип на Кандоти ще намери някои полезни следи, но ние няма да научим за тях. Това е сигурно, но все пак разполагаме с малко предимство пред полицията. — Роберто извади нещо от джоба си и го остави на масата. — Аз прибрах това, преди да пристигнат хората на Кандоти.