— Откъде?
Роберто вдигна рамене.
— Джеф, както сам каза, след като Спорани е намерил дневника на Козимо в криптата, животът му се е променил. Той очевидно се е заел с проучвания и е тръгнал по следа, която го е убедила, че жената на Козимо е идвала във Флоренция през 1464 и е повикала учениците на Мауро. От това трябва да е направил заключение, че е оставила в „Сан Микеле“ следа, за да опази скрито онова, което той нарича Тайната на Медичите.
Джеф кимна.
— Да, но я почакай малко. Козимо умира през 1464 година, а следата насочва към моста „Риалто“, който е завършен през 1591.
— Значи — обади се Еди — или сме разбрали следата напълно погрешно, или стихът, който прочетохме в библиотеката на „Сан Микеле“, не е оригинален.
— Не смятам, че сме разбрали погрешно следата — възрази Роберто. — Просто тази история не е недвусмислена, както изглежда на пръв поглед. Контесина може наистина да е посетила учениците на Мауро и да е оставила следа, но след години Джордано Бруно научава за тайната, обгърнала Козимо де Медичи. Той организира група, която да защитава тази тайна, независимо каква е. По някаква причина се заема да подмени следата, оставена от Контесина, поне според Спорани следата на Бруно води до друга, също нарочно създадена от него.
— Защо му е на Бруно да прави това? Защо ще я променя? — попита Еди.
— Това е типично за него. Джордано Бруно е бил изключително самовлюбено копеле. Смятал се за нещо като пророк и обичал да мисли за себе си като за създател на нова религия. Планирал да я разпространява, когато го хванали във Венеция. Изобщо не ме изненадва, че се е набъркал. Вероятно се е наслаждавал на мисълта, че е надцакал Медичите.
— Тогава какво всъщност ни казва Спорани? — попита Джеф.
— Съдържа се в частта за Бруно. Ако Спорани е знаел за следата от Сан Микеле, щеше да разполага със същия стих като нас. Той казва, че Джордано Бруно е бърникал следата и е оставил втора. Очевидно тази в „Сан Микеле“ е негова. Подсказва ни го времето. Мостът „Риалто“ е завършен през 1591. Скоро преди Бруно да дойде във Венеция. Знаем, че това е така, защото през май 1592 е арестуван тук и съден от Инквизицията.
— Значи сме сбъркали, когато сме посетили моста — прекъсна го Джеф. — Следата се съдържа в градските архиви.
— Тя е „скрита там с линии отвъд водата, зад ръката на архитекта“ — цитира Еди. — Сигурно има предвид рисунките на архитекта. Колко хитро!
— А плочката в камъка на моста е зелен хайвер — Джеф погледна часовника си. — Дали архивът работи още?
— Не ни трябва — каза Роберто. — Мисля, че Марио Спорани е нашият ангел хранител и вече е свършил това вместо нас. — Той се върна към архива на Спорани и отвори папката, наименувана простичко „2“. Когато кликна върху нея, се показаха два нови документа. Това бяха сканирани пергаментови листове, покрити със ситно изписан текст. Под всеки имаше набрана разпечатка на италиански и английски. Първият документ започваше така:
Петък, 2 май, лето Господне 1592
Палацо Мочениго, Кампо Сан Самуеле.
Аз съм Джордано Бруно, наричан от мнозина Ноланеца. Това е предназначено за братята Последователи и съдържа моята история.
Сега се намирам в къщата на благородника Джовани Мочениго, един доста неприятен тип. Противно на здравия разум, се оставих на Мочениго да ме убеди да се върна в Италия. В продължение на години бях преследван от римската Инквизиция. Мочениго, моят покровител с благородна кръв, ми обеща защита, но аз зная, че силите, надигнали се срещу мен, се готвят да нанесат смъртоносен удар и моите дни на свобода вече се броят на пръсти. Страхувам се, че няма да си тръгна жив от Венеция. Мочениго пожела да изучи тайните изкуства, в които съм вещ, както съм доказал в много от моите възторжено приемани трудове. Но сега този човек, който няма ум за херметичните изкуства и се оказа измамник, ме е затворил тук, в своя дворец, а градските порти са поставени под наблюдение. Враговете ми чакат да направя опит да избягам.
Това е послание до бъдещето, послание на надеждата.
Преди двайсет години попаднах на един смайващ документ. Подробностите за това как се сдобих с него няма да се отразят добре на името ми, но се налага да разкажа всичко. Спечелих това съкровище при игра на карти в задната стая на една кръчма във Верона. Моят противник беше изгубил всичките си пари и настояваше, че пергаментът, който ми предлага, е истинска антика и че е писан от личност като Контесина де Медичи, съпругата на великия флорентински управник Козимо Старши. Първоначално сметнах, че пергаментът няма никаква стойност. Едва не го хвърлих в лицето му, но когато го разгледах по-внимателно, той ме заинтригува и аз го приех за залог.