По-късно успях да проуча документа много подробно. Той представляваше част от лично писмо, което намекваше за някакво голямо съкровище. В края имаше гатанка, дълга два реда. Първоначално следата изглеждаше безсмислена, но аз постепенно успях да разбера част от нейното значение и това откритие ме доведе във Венеция. По-точно в дома на монасите от „Сан Микеле“, на Острова на смъртта. Там намерих карта, която монасите много почитаха. И отново след значителни усилия и използвайки всичките си познания, открих още една следа. Оказа се стих, който ме отведе до следващия етап.
Но всичките ми усилия бяха напразни. Макар че беше истински, документът водеше само до сляпа улица. Следата в писмото и втората, която открих в „Сан Микеле“, ме отведоха до гробница в центъра на острова. Там с помощта на моя доверен слуга Албертус изкопах голяма кожена касетка. Вътре имаше едно-единствено нещо: метална плочка, на която бяха гравирани думите: ВСИЧКИ ХОРА СА ПРЕДАТЕЛИ.
В началото предположих, че това е някаква сложна измислица. Но с течение на времето и когато научих повече за онова, което дори сега не смея да спомена, разбрах, че макар да не съм успял в усилията си, Контесина де Медичи е скрила голяма тайна. Казано с други думи, не съм бил достатъчно мъдър, за да я открия. Продължих издирванията още двайсет дълги години. Научих много, но не и най-важното. Моят провал ми причинява такава болка, че направо не мога да понеса мисълта, че някой друг ще успее в търсенето. Затова ще скрия писмото на Контесина де Медичи. Само най-решителният ще успее да разкрие скритата истина. Притежавам достатъчно смирение, за да призная, че който успее да открие същността на тайната на Медичите, е действително велик човек. Дано да се окаже също така честен и мъдър.
Вторият документ беше по-кратък. В него пишеше:
Четвъртък, 28 февруари, лето Господне 1593, Венеция
Казвам се Албертус Якоби. Моят господар, великият учен Джордано Бруно беше откаран в Рим, окован с вериги, и се страхувам, че скоро ще бъде убит. Господарят ми повери много документи и писма, включително ръкописа на последната си книга. Но най-ценният сред всички е документ, който откри преди двайсетина години, горе-долу по времето, когато започнах работа при него. Само великият ще успее да го види и само той ще разбули тайните му.
Тази вечер Еди, Джеф и Роуз останаха в двореца на Роберто. Роуз беше заспала пред телевизора. Джеф нежно я събуди и съпроводи до стаята на първия етаж, приготвена за нея. След това Винсънт отведе Джеф и Еди до техните стаи по-надолу по широкия, покрит с портрети коридор, започващ от голямата стълбищна площадка, до която водеше огромно мраморно стълбище. Роберто остана в библиотеката, за да се постарае да измисли нещо.
От прозорците на стаята си Еди имаше прекрасна гледка към Канале Гранде. Водата приличаше на сироп. Откъм лявата й страна каналът завиваше в южна посока. Гондола, осветена с фенери, тихичко се плъзгаше в сенките. Наоколо бавно се спускаше мъгла. „Скоро Венеция щеше да потъне във влажна плащеница, разкривени сенки и забързани звуци“, помисли си тя.
Трудно й беше да повярва, че все още има хора, които живеят толкова разточително. Леглото имаше четири колони, покривката беше копринена. В камината горяха дебели пънове, каменният под беше покрит със старинни килими. Всеки от тях беше разположен на мястото си с голяма грижа. От стените висяха стъклени абажури, които хвърляха мека светлина. Таванът беше висок и покрит с ръчно изработени корнизи и сводове.
Тя напълни ваната с гореща вода и дълго време остана да лежи в пяната, попивайки цялата романтика на мястото. След като се избърса, си сложи копринената нощница и кимоното, оставени на леглото. Седна на пода срещу камината и се загледа в пламъците, като остави мислите си да се реят свободно. През последните няколко дни й се бяха случили толкова много неща, а беше разполагала с толкова малко време, за да ги осъзнае.