Преди по-малко от четири дни тя работеше в криптата в параклиса на Медичите, отдадена на изследванията, които й доставяха такова удоволствие. И изведнъж всичко излезе извън контрол. Беше уплашена. Едва не ги убиха. Горкият старец Марио Спорани, горкият Антонио. А какво да мисли за Роберто? Той беше умен и красив, богат и обаятелен. Наистина, прекалено много хубавини на едно място, за да е вярно. Но беше и приятел на Джеф, а той му имаше доверие. Джеф й беше по-близък от брат. Тя скочи на крака, пристегна колана на кимоното и тръгна към вратата.
На стълбищната площадка беше тъмно, но от библиотеката идваше слаба светлина. Тя чу звуците на соната за пиано. Роберто седеше на писалището, чийто плот беше тапициран с кожа, и преглеждаше огромна, древна на вид книга. Еди лекичко се изкашля и той се обърна.
— О, и ти ли си бухал като мен? — Изненаданото му изражение бързо се замени от топла усмивка.
— Обикновено не — усмихна се тя. — Какво четеш? — Тя надникна през рамото му в тома с кожена подвързия. Страниците бяха покрити със ситни букви в странен шрифт. Хартията беше суха и пожълтяла.
— Опитвам се да разбера с какво се е заловил Джордано Бруно. Няма да откажа малко помощ. Искаш ли да пийнем по едно бренди?
— Само ако е „Пуле Лалик“ — засмя се Еди.
Лицето на Роберто дори не трепна.
Няколко минути по-късно Винсънт остави върху кръглата масичка до бюрото две тумбести чаши и бутилка от един от най-скъпите коняци на света.
— Коя е книгата? — попита Еди, докато Роберто наливаше коняка.
— Това е един от седемте тома „Архив на венецианската инквизиция от 1500 до 1770 година“. Отдавна е притежание на моето семейство. Точно четях за Андреа ди Угони, писател и приятел на Тициан, съден за ерес през 1565, но успял да избегне наказанието. Тук е и случаят на Казанова, който бил арестуван почти двеста години по-късно и затворен заради „презрение към религията“. Сметнах, че можем да намерим нещо, което да ни помогне да разберем какво е искал да каже Бруно в оставената от него следа.
— Значи Бруно е съден от Венецианската инквизиция?
— Посланието трябва да е написано непосредствено преди да го арестуват. Със сигурност го е предал Мочениго. Посред нощ наемни биячи го измъкнали от стаята му в палацото и го хвърлили в затвора на дожите.
— Винаги съм смятала, че е бил затворен в Рим. Нали там са го екзекутирали?
— Но първо е бил разпитан във Венеция. Венецианската инквизиция била много по-либерална от римската си посестрима. Шефът на Римската инквизиция, дясна ръка на папата и много краен кардинал, се казвал Робер Белармин. Прякорът му бил Смъртта на еретиците…
— За Смъртта на еретиците. — Еди вдигна чашата си и отпи с наслада малка глътка от прочутия коняк. Беше прекрасен и стопли цялото й същество.
— Били ли са готови венецианците да пуснат Бруно?
— Не зная дали биха отишли толкова далеч. Не обичали папата да се бърка в по-либералното им общество. В течение на вековете градът е бил отлъчван няколко пъти от църквата. Венецианската инквизиция проявявала много по-голяма търпимост към окултисти като Бруно. Но за негово нещастие дожът се поддал на натиска на папата и след няколко месеца във венецианския затвор, властите го екстрадирали в Рим, където накрая бил изгорен на клада.
— Смяташ ли, че когато Бруно казва „На улицата, където се освобождават от хора като мен“, той има предвид мястото, където са екзекутирали осъдените?
Роберто внимателно прелисти няколко страници.
— Любопитното е, че през двата века на процеси срещу вещиците по-малко от двеста случаи са разгледани от тукашната Инквизиция. Съдени са само девет души и никой от тях не е бил екзекутиран. Имало е и други нарушители: шпиони, политически активисти, прелъстители. От това, което разбрах от този архив, във Венеция е имало две места, където са се провеждали екзекуциите. Погледни.
Еди се наведе и Роберто й показа подборка от записки. Между 1550 и 1750 година шестстотин и седем граждани, определени като „опасни“ от градската полиция, или Съветът на десетмината, били екзекутирани. Били са бесени далеч от очите на гражданите или на Кале дела Морте, „Улицата на смъртта“, или на Кале Санти.
Еди неволно потрепери.
— Май ти е студено — усмихна се Роберто и я прегърна през рамо. — Ела да седнем по-близо до огъня.
Те седнаха на старинния персийски килим един срещу друг с кръстосани крака. Покрай големия панорамен прозорец над Канале Гранде се носеха валма мъгла.