— Не мисля, че някой ти е казвал какъв страхотен дом имаш — подхвърли Еди.
Роберто се засмя.
— Всичко се крие в гените — отвърна той. — Предполагам, че родителите ти са археолози.
— Добрият стар Джеф.
— На твое място не бих се сърдил. Той много ти се възхищава.
— Каза ли ти, че бяха убити по време на разкопки в Египет?
— Съжалявам.
— Беше много отдавна. — Тя отново отпи с наслада от брендито. — Не ми е разказвал много за теб. Как се срещнахте?
— Преди около пет години. Той беше още в Кеймбридж. Беше дошъл сам за няколко седмици, за да направи проучвания за една книга. В „Киприани“ ме блъсна и аз си разсипах питието.
Еди се разсмя.
— Започнахме да си говорим, харесахме се и така… А ти?
— В университета. Джеф беше от една година преди мен в Кингс Колидж и вече доста известен. Бях на осемнайсет и изпитвах благоговение към него. И сега чувствам същото.
— А бяхте ли… — подхвана Роберто след малко.
Еди се ухили.
— Когато се запознахме, Джеф имаше гадже. А като скъсаха, аз пък имах приятел. След това Джеф се запозна с Имоджин. Не знам, никога не ми е минавало през ума. Все едно да се чукаш с брат си. Е, а при теб, Роберто? Сигурно жените стоят на опашка?
Той, изглежда, се притесни.
— Я — възкликна Еди, — ама ти наистина се изчерви! Е?
— Е, какво?
— Жените.
— Имал съм две връзки. И двата пъти свършиха със сълзи.
— Такъв е животът.
Роберто я помилва по бузата. Еди се наведе и го целуна леко по устните. Никой от тях не видя Роуз, която ги гледаше от прага, но чуха как се блъсна входната врата.
Високият чернокос мъж запали цигарата си от фаса на предишната, след това го стъпка на мраморния под и погледна в бинокъла, монтиран на здрав триножник.
Гледката от прозореца беше изключително красива, от онези, които могат да се видят по цял свят на пощенските картички и кутиите шоколадови бонбони във витрините на туристическите бюра, но него не го интересуваше тя. Беше съсредоточил вниманието си върху сградата от другата страна на Канале Гранде, червеникавото палацо, дом на Роберто Арматовани. Беше видял как пристига баржа, за да разтовари продукти. После дойде телефонен техник и скоро си тръгна. И толкова. Три часа минаха ужасно бавно. Започна да чувства умора и раздразнение. Предния ден на катера сякаш извади късмет, но след това насмалко да се прости с живота. Случилото се го научи на нещо много важно. Тези хора може да изглеждаха аматьори, но не биваше да ги подценява.
Внезапно входната врата на палацото се отвори и Роуз Мартин изскочи от сградата. Малко по-късно се показа Арматовани, но във Венеция човек може да изчезне, докато премигнеш. Роберто се прибра. Обаче чернокосият мъж беше видял накъде поема момичето и я проследи с бинокъла. Скоро тя стигна до Понте дела Академия и той направо не можа да повярва на късмета си, когато започна да пресича моста към неговата страна на канала.
— Роуз трябва да ни е видяла — каза Еди на Джеф. Тя се тръшна на креслото, разположено под огромното огледало в позлатена рамка и се вторачи в черния, мраморен под. — Целувахме се.
— Прекрасно. — Лицето на Джеф беше мрачно.
— Ще изпратя хора да я търсят. Винсънт също може да помогне. Смяташ ли, че е тръгнала към апартамента?
— Бог знае. Обади се на Мария, но така или иначе аз трябва да ида там.
Нощният въздух беше леден. Джеф се затича по тротоара край канала и след това зави наляво в плетеницата от пасажи около „Сан Самуеле“. Мъглата беше станала по-гъста и скриваше всичко, намиращо се на повече от няколко метра пред него. Фенерчето, което Роберто му даде, не вършеше кой знае каква работа. Когато излезе от един пасаж на Кампо Франческо Моросини, той знаеше, че вляво от него лежи Кампо Сан Анжело. Вдясно се намираше Понте дела Академия. Той се спря, за да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, и се опита да овладее паниката, която постепенно го обземаше.
Чернокосият мъж видя как момичето се отдалечава от Канале Гранде и завива наляво покрай галерията. Беше напуснал наблюдателния си пост и я последва, но се държеше на разстояние, понеже знаеше, че всеки звук в мъглата се усилва многократно.
Видя я как завива в една алея. За миг намали крачка, защото не беше сигурна за пътя. После се спря, за да се ориентира. Той се вмъкна в един вход, когато тя плъзна поглед назад, за да огледа улицата, и след това едва не я изпусна, като хукна в сумрака надолу по тесен пасаж. Беше поела към върха на Дорсодуро, ивица земя, която беше така извита, че почти се опираше в района на „Сан Марко“, където най-южната част на Канале Гранде се разширяваше в Басино ди Сан Марко.