Тук мъглата беше по-гъста и той за малко пак да я изгуби, когато излязоха на Догана е ла Салуте, широка улица, която вървеше по протежение на южния край на Дорсодуро. От лявата им страна се редяха работилниците на майсторите на гондоли. Сега всички бяха затворени и наоколо беше пусто.
От дясната им страна водата се плискаше в камъните. Улукът, който се спускаше от ниския покрив на една от работилниците, се беше спукал и водата беше замръзнала в предателски тънък слой, покриващ целия тротоар. Момичето намали ход, внимателно премина препятствието и после ускори, изчезвайки зад завоя на самия връх на полуострова, край Догана ди Маре, старата митница, сграда с много колони, на чийто връх имаше две огромни статуи на Атласи, всеки вдигнал по едно голямо земно кълбо.
Той продължи бавно напред и я видя да намалява ход, когато зави откъм задната част на сградата. Тя внезапно спря и седна на края на тротоара, скръсти ръце и впери поглед към водната повърхност, стигаща до „Сан Марко“. Той беше толкова близо, че я чу как хълца. Направи една безшумна крачка към нея и почувства познатата прекрасна тръпка на очакването.
Джеф мина тичешком покрай малко безформения музей „Гугенхайм“ и започна да криволичи из уличките, без да обръща внимание на болката в гърдите си; опитваше се да намери най-късия път до вкъщи. Сега вече беше доста сигурен, че знае къде би могла да отиде Роуз. Тя обичаше това място и те винаги се връщаха там. Отляво на него от мъглата се издигаше дворецът „Дарио“ и той излезе на Кампо Салуте, чиято северна част беше последният бряг, преди Канале Гранде да се разшири в Басино. След още няколко десетки метра от сивата мъгла изплуваха стъпалата на църквата „Санта Мария дела Салуте“. Носещата се на талази мъгла обвиваше колонадата на старата митница. Сърцето му заби по-бързо, когато видя Роуз да седи, кръстосала крака и вторачена към „Сан Марко“.
— Ей.
Тя рязко се завъртя, а очите й бяха пълни с ужас. Но щом видя баща си, тялото й се отпусна.
Джеф седна до нея. За момент не можа да продума, защото дишаше тежко и се опитваше да си поеме дъх. Тогава изведнъж почувства как Роуз го прегръща и заравя глава в гърдите му. После момичето заплака толкова горко, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
— Роуз, всичко това не е заради Еди, нали? — попита Джеф след малко.
Тя се отдръпна, за да може да погледне баща си в лицето.
— Теб те е яд на Еди, но всъщност тя е само изкупителна жертва.
Роуз поклати глава.
— Аз не…
— Ти правиш Еди да изглежда лоша, но в действителност те е яд на майка ти и на мен. Обвиняваш ни, че сме ти объркали живота и си права. Хората не трябва да имат деца, ако не са достатъчно зрели, за да не провалят брака си. Съжалявам, скъпа. Ужасно се издъних.
— О, татко… — Роуз отново заплака.
За секунда Джеф се загледа в загърнатото от мъглата великолепие. Венеция лежеше някъде там. Можеше да стигне до нея, както човек можеше да си спомни онова, което е било някога, но винаги ще вижда само през гъста мъгла.
— Хайде да се връщаме, искаш ли? — Джеф се изправи.
Чернокосият мъж извади пистолета от кобура и се дръпна встрани от колоната. На крачка от края на кея той по-скоро усети, отколкото видя, че някой се приближава по тротоара. Преглътна една ругатня и тихичко се дръпна назад, когато се показа Джеф. Наблюдаваше как поздрави дъщеря си и после седна до нея.
Яростта го изненада. Беше обучен да убива без колебание и да усеща кога да се оттегли хладнокръвно, щом обстоятелствата го налагаха. Затвори за секунда очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Пръстът му притисна спусъка още по-здраво.
Изведнъж размазан лъч бяла светлина проби сивата мъгла и от сумрака бавно изплува полицейски катер. Той се хвърли зад една от колоните и загледа с невярващи очи как катерът се опря в края на канала и двама полицаи изскочиха на брега.
Роберто чакаше на стъпалата на палацото. Джеф носеше завитата в одеяло Роуз и я отнесе право в нейната стая. Тя заспа още преди главата й да докосне възглавницата. Когато слезе, той с благодарност прие тумбестата чаша с коняк от своя домакин.