Мина почти цял час, преди Джеф и Еди да намерят възможност да се измъкнат, оставяйки Роберто да пази гърбовете им, както бяха планирали. След като излязоха от залата, където течеше приемът, тръгнаха по къс коридор, който водеше към двора. От другата страна се намираше голяма, тъмна трапезария. Те прекосиха края му и незабелязано се вмъкнаха в друг коридор. Пред тях се показа стълбище.
Еди тръгна първа нагоре, но беше затруднена от тясната си рокля.
— По дяволите — изруга тя след известно време. Свали си обувките и вдигна роклята около талията си.
— Браво! — закачи я Джеф.
— Джеф, не ме зяпай, а мисли за задачата.
Стигнаха до последния етаж, без да срещнат жива душа. Беше странно тихо. Шумът от празненството заглъхна. В края на стълбището започваше коридор с три врати от всяка страна, най-вероятно на спални. В края му се виждаше авариен изход.
Вратата не беше заключена и водеше към обикновено сиво стълбище. Металният парапет се виеше четири етажа надолу до сутерена. Далечното ехо на гласове и подрънкването на метал им подсказа, че се намират точно над кухнята. Когато погледнаха нагоре, видяха, че стълбището прави лек завой и завършва пред врата, през която вероятно се стигаше до покрива.
Студът направо им спря дъха. Джеф си свали сакото и наметна раменете на Еди.
— Май не предвидихме всичко? — отбеляза тя, когато поеха по тясната пътека между двете издигнати части на покрива. Пред тях пътеката се разширяваше в нещо като площадче, дълго десетина метра. В центъра се извисяваше стар ветропоказател.
Беше висок около пет метра и изработен от патиниран от времето бронз. Централният стълб крепеше ветропоказателя, който представляваше стрела, прикрепена за диск. В горния край на стълба се издигаше метално полукълбо с размерите на голям китайски тиган. Джеф се изправи на пръсти, за да огледа полукълбото. То също беше замърсено и покрито със зелен оксид и черни ивици.
Той бавно обиколи ветропоказателя. В далечния край забеляза белег в метала.
— Върху полукълбото има някакви букви — каза той, докато се опитваше с носна кърпичка да изчисти петната, но те бяха прекалено здраво напластени. Внимателно се повдигна на една от подпорите на стълба, за да огледа по-отблизо.
— Откри ли нещо? — нетърпеливо попита Еди.
— Виждам едно голямо „В“, празно място, друго малко „в“ и после… не. Чакай малко. — Той се опита да изчегърта повърхността с нокът. — Буква „и“.
— Вивалди — подхвърли Еди, когато Джеф се спусна долу.
— Логично. В края на краищата това е било жилището му. Но защо?
Еди вдигна рамене.
— Освен това има само едно полушарие. Ако това е горното, къде е другото отдолу?
В северната част на небето луната се показа като леден къс, частично забулена от кълбести облаци.
— Освен — възкликна Джеф и внезапно се набра нагоре, — ако не е това, което търсим.
— Какво? — попита Еди, но Джеф вече се беше устремил обратно към вратата. — Къде отиваш?
— Последвай ме.
Той задържа вратата, за да мине Еди.
— Тази стълба води право до мазето. Смятам, че трябва да го проверим.
Щом наближиха сутерена, шумовете от кухнята се усилиха. Някой високо извикваше поръчките на гостите на приема. Като внимаваха да не ги видят, те тихо се промъкнаха до долната част на стълбището, и стигнаха до поредица тъмни складове. От едната страна двойна врата извеждаше на дървена товарна рампа, използвана за доставка на продукти и материали за хотела.
Джеф светкавично избута Еди в близката ниша, когато един от кухненските помощници излезе от някакъв склад с голямо парче сирене на поднос.
— Тук, долу, трябва да има още едно полукълбо — настоя той, когато мъжът изчезна.
— Ако има, трябва да е непосредствено под ветропоказателя. Къде ли е това място?
Джеф огледа коридора, продължаващ до вратите, които водеха към товарната рампа, а после в другата посока.
— Там долу, вдясно.
Последната врата в дъното на коридора не беше заключена. Те тихо я отвориха и Еди откри стар бакелитов ключ за осветлението. Оказаха се в голямо, влажно и смрадливо помещение. В далечната стена имаше малко мръсно прозорче на височината на главите им, което гледаше към влажна, обрасла с мъх стена. От площада над тях проникваше малко светлина. Вляво от двамата, по редиците метални лавици стояха сандъци и кутии. Вдясно се издигаха огромни кашони, по които имаше изображение на ролка тоалетна хартия и марката „Долче Вита“, изписана с червено, бяло и зелено.