Еди се отпусна на купа кашони и с ръце на коленете започна да оглежда помещението.
Джеф въздъхна.
— Трябва да е някъде тук.
До задния прозорец лежаха натрупани на купчина кутии. Той ги избута в средата на мръсния бетонен под и се покатери, за да стигне до голям четириъгълен пластмасов капак на тавана. Свали го и го подаде на Еди, която го захвърли на една от металните лавици. От мазилката на тавана малко встрани от фасунгата на крушката се подаваше долната част на метално полукълбо.
— Ура! — извика Джеф.
То също беше мръсно, но много по-чисто от неговия близнак, изложен на природните стихии на покрива. В металната повърхност бяха гравирани две римски цифри: IV и V. Под тях едва се различаваше някаква мелодия, изписана с ноти на фино гравирано петолиние. Под него пишеше една-единствена дума: ЗАЛЕЗ.
По коридора заечаха стъпки. Джеф извади химикалка от джоба си и копира надписа върху дланта си, като внимаваше да включи всички музикални знаци.
— Бързо — изсъска Еди, дърпайки го за ръкава.
Вратата се отвори широко и скри Еди и Джеф от погледите на двамата влезли мъже. Старата врата беше пукната от горния край някъде до средата. През процепа Джеф и Еди можеха да виждат какво става. Единият от мъжете беше келнер, а другият, по-възрастен мъж, носеше мръсен син, работен комбинезон. Келнерът беше недоволен от нещо. Той пристъпи до центъра на помещението и забълва едва доловими заповеди, преди да излезе.
Работникът изпсува под нос, отвори един кашон, порови вътре, измъкна гумена вендуза за отпушване на мивки и след това пое към вратата.
— Преписа ли всичко от полукълбото? — попита след минута или две Еди.
— Да, но то е безсмислено.
— По-добре да се върнем поотделно — предложи тя, когато наближиха салона, където приемът беше в разгара си. Залп от смях заглуши музиката. Джеф погледна дланта си. До себе си видя служебна маса, върху която лежаха папки с хартия за писма с логото на хотела. Той извади лист от една от кожените папки и бързо прехвърли на хартия онова, което беше записал на дланта си. После сгъна листа и го пъхна във вътрешния си джоб. Няколко минути по-късно вече се промъкваше между хората, оглеждайки се за Роберто и Еди.
Те излязоха навън веднага щом им се отдаде възможност да го направят, без да привличат внимание. Роберто изпрати есемес на новия си шофьор и те се насочиха към предварително уговореното място за среща. Наоколо беше много тихо. В студената нощ почти не се чуваха шумове.
— Успяхте ли? — дъхът на Роберто беше бял и топъл в ледения въздух.
— Може би — отговори Джеф.
Изведнъж зад тях се чу тътрене на крака. Обърнаха се рязко и успяха да видят една фигура да изчезва във вход на около четири метра от тях. Без да разменят и дума, тримата започнаха да тичат.
Пред тях лежеше тъмен покрит пасаж. Джеф хукна първи. В края му стигнаха до едно Т-образно кръстовище. Високо на стената имаше жълта табела и една стрелка, сочеща на запад, а под нея пишеше „Сан Марко“. Планът им беше да се срещнат с катера в един тесен канал, който се наричаше Рио Сан Мартин.
Когато завиха надясно, Еди хвърли поглед назад. Там се виждаше черната сянка на мъж с развяващо се зад него наметало. Носеше черна маска, която покриваше по-голямата част от лицето му. Дълги черни пера се поклащаха над главата му. В ръката си стискаше пистолет.
Тримата излязоха на малък, покрит с павета площад. В центъра му се издигаше разкривено дърво. Еди изостана за секунда, за да изрита обувките си от краката и да навие роклята си нагоре. Въоръженият мъж стигна до входа към площада в мига, когато тя настигна Джеф и Роберто от другата страна. Той вдигна пистолета и стреля.
Заглушителят притъпи звука от изстрела. Куршумът се сплеска в стената на няколко сантиметра над главата на Роберто. Той рикошира и изсвири надолу по пасажа.
— Хайде… Вече сме наблизо — извика Роберто.
Мъжът стреля повторно и парче мазилка удари Еди по рамото. Тя изпищя, но продължи да тича с наведена глава. Когато стигнаха тротоара, успореден на канала, друг куршум изсвири край ухото на Джеф.
На около петдесет метра пред тях една баржа плаваше на север. От другата страна на канала малка гребна лодка се насочваше към страничен ръкав. Гребецът седеше с гръб към тях.
Те хукнаха към Понте Арко, където трябваше да се срещнат с катера. Преследвачът им ги настигаше. Чу се още един приглушен изстрел и Роберто политна напред, сякаш се беше спънал в някое неравно паве. Кръв рукна от лявата му ръка. Втори изстрел го завъртя около оста му. Той се присви на две и политна в канала.