— Не! — изпищя Еди, спря се, но Джеф я сграбчи и бутна напред. Нямаше време за мислене. Той действаше импулсивно, оставил се на животинския страх да го тласка напред.
Те завиха наляво, после отново наляво… и попаднаха в затворена улица.
Джеф се опита да прикрие Еди зад гърба си, когато нападателят се показа и закрачи бавно към тях. Беше висок и добре сложен и макар да беше костюмиран, нямаше съмнение кой е. Със сигурност бе същият човек, който уби Антонио и ги заплаши с пистолет на катера. Той се спря и вдигна оръжието на равнището на очите, стискайки го здраво с две ръце.
— Дайте ми следата веднага или ще ви застрелям. Ако ми я дадете, може пак да ви застрелям.
Джеф бръкна в джоба си в опит да спечели време.
— Бавно.
Джеф точно се готвеше да извади листа хартия, когато видя в мрака на пасажа някакво движение.
После нещо тъмно се появи над главата на мъжа с пистолета. Той рухна със стон на земята, а оръжието падна от протегнатата му ръка и издрънча на камъните.
Една ниска набита фигура в окъсано палто и стари високи обувки, завързани с канап, клекна до стрелеца, за да види какво му е причинил.
— Дино — възкликна Джеф, напълно смаян.
16.
Северна Италия, май 1410
Пътуването от Брисигела до Венеция отне шест дни. Много години след това Козимо още си спомняше усещането за бъдещи беди, обхванало групата, докато яздеха на север. Струваше им се, че колкото повече се отдалечават от Флоренция, толкова повече навлизат в мрак, който ставаше все по-черен с всеки изминат километър. Носеха се слухове, че чумата е простряла смъртоносните си пипала из провинцията, както и за бандити, върлуващи по главните пътища.
Прекараха една нощ пред стените на Модена, където споделиха лагера си с група пътуващи артисти и музиканти. Те бяха много весели, но беше очевидно, че високият им дух се подхранва от медовината и от още нещо — някакъв странен бурен, даден им от друга група артисти, с които се срещнали по пътя, когато минавали през Венеция. Те твърдяха, че идвал от Китай. Водачът на групата, едър като мечка човек на име Троян, показа на Козимо и неговите другари как да свиват потъмнелите листа в дланите на ръцете си и след това да ги дъвчат. Имаха вкус на тамян, но причиняваха силна вълна на въодушевление в продължение на няколко минути.
Срещата с актьорите беше един от малкото весели мигове, които преживяха в тази част на пътуването. Когато си помахаха за сбогом на кръстопътя за Модена, черното було на лошите предчувствия отново ги обгърна.
Яздиха цяла нощ и най-сетне стигнаха до Копаро, малък град близо до Ферара. Слънцето вече се издигаше над ниските хълмове, осветявайки младите зелени стръкове на ечемика. До центъра на града водеше прашен път. След като направиха завой, попаднаха на църква. Пред нея се беше струпала тълпа, която завика одобрително, когато лумна кладата. Само след няколко секунди пламъците започнаха да облизват подгъва на расото, с което беше облечен вързаният за грубия кол свещеник. Одеждата беше сива, ръцете му бяха стегнати с въже, а очите изхвръкнали и черни от ужас.
Палачът нарочно беше използвал влажни дърва, за да му трябва на огъня дълго време да се разгори. Козимо и Николо Николи се извърнаха, когато свещеникът започна да вие. По-късно научиха, че осъденият бил признат за виновен, че три млади жени в малкото градче са забременели от него.
Групата остана само толкова, колкото беше нужно да поспят през деня в една гостилница в края на града. Въздухът беше натежал от миризмата на изгоряла плът. Един час след залез излязоха отново на пътя, нетърпеливи да се махнат от това място. Костите на свещеника бяха вече изпепелени и миряните бяха разхвърляли прахта му на една от пшеничните ниви.
Козимо и малката му група придружители не бяха чужди на смъртта, но тази близост не им помогна да потиснат нарастващия ужас, който всеки от тях изпитваше тази сутрин. Небето беше оловно, земята сива. Епидемиите шестваха по земята, но и хората с лекота причиняваха смърт. Едва когато влязоха във Венето, духът им се повдигна. След малко повече от двайсет и четири часа, малко преди залез-слънце, стигнаха до Местре.
Изпратиха един от слугите напред, за да предупреди дожа за предстоящото им влизане в града. Час по-късно, когато наближиха кея, малка групичка мъже се приближи към тях в галера. Един от групата слезе на сушата. Козимо скочи от коня и хукна напред, за да го прегърне.