— Амброджио, радвам се да те видя.
Амброджио Томазини леко се отдръпна от приятеля си и настойчиво заоглежда лицето на Козимо с дълбоките си кафяви очи.
— Трябва да сте имали трудно пътуване. — Той самият изглеждаше уморен и по-възрастен от трийсетте си години, но притежаваше заразителна енергия, която всички усетиха веднага. — Кози, радвам се да те видя — продължи той, — но наистина пристигаш в най-неподходящия момент.
В този момент към тях се приближи Николо Николи, прегърна Томазини и го целуна по двете бузи. Амброджио беше един от най-уважаваните членове на тяхната група. Той беше особено близък с Козимо, но и останалите членове на Лигата на хуманистите го обичаха и му се доверяваха. Макар да беше във Венеция малко повече от седмица, той играеше важна роля в двора като съветник на дожа, застарелия Микеле Стено. Прочут като преписвач и реставратор на документи, Томазини беше работил за Курията в Рим. Само преди пет години се беше прочул и в научните среди на Европа, защото откри една кратка пиеса от Омир, която дотогава се смяташе от повечето учени изгубена завинаги за историята. Услугите му бяха скъпи и много търсени, затова можеше да избира между нуждаещите се от службата му клиенти.
— Амброджио, имаш много сериозен вид — отбеляза Николи.
— Точно се готвех да обясня на Кози. Чума. Пламна два дни, след като пристигнах тук, и положението е много по-лошо, отколкото може да си представите. Вече хиляда души умряха, стотици издъхват всеки ден. Никой не може да влиза в града. Корабите се държат в карантина при Сан Лоренцо Нуово. Вашият вестител беше спрян, преди да успее да влезе в града, и новината за вашето пристигане бе предадена на дожа. Вестоносецът е на моя кораб.
— Но?
Томазини вдигна ръка.
— Не се тревожете. Уредих специално разрешение лично от дожа, за да може вие, двамата, да минете през карантината. Обаче слугите ви ще трябва да се върнат във Флоренция.
— Това наистина е лоша новина.
— Дожът ви покани да отседнете в двореца. Аз също имам малка стаичка там. Това е най-безопасното място. Каза още, че ако решите да обърнете и да поемете за вкъщи, той ще ви разбере. Всъщност, баща ти оказва натиск на Микеле Стено да ви откаже подслон.
Козимо поклати глава.
— Кози, сигурен съм, че той мисли само за…
— Амброджио, и аз съм сигурен — прекъсна го рязко Козимо и се загледа към зеленикавата лагуна. След това се обърна към Николи: — Аз трябва да вървя, защото нямам избор, но не очаквам да ме последваш.
— Козимо, не се дръж налудничаво — гневно отговори той и започна да сваля чантите от коня си.
След още два-три километра очертанията на града започнаха да се издигат от водата. Венеция обаче изглеждаше като обхваната от пожар, защото светлината на завладяващото слънце се отразяваше от старите камъни и проблясваше по десетките шпилове и кръстове. Козимо беше застанал на носа, потънал в мисли. Колко ужасно би било, ако се окаже, че е пропилял времето си и се е отчуждил от баща си заради споразумението със стария пътешественик. От онова, което научи, единствената им връзка, странният Луиджи, когото Франческо Валиани спомена, можеше вече да е мъртъв, отнесен от чумата. Ако това се бе случило, как щяха да намерят липсващата част от картата, за да стигнат до манастира в Голем кораб?
Слязоха на сушата близо до площад „Сан Марко“ на един спокоен участък от канала, който минаваше зад двореца на дожите. Багажът им беше понесен от слугите и тогава един мъж в дълго, украсено с кожа палто се приближи към кея. Придружаваха го четирима пазачи с лъскави метални шлемове на главите и пики в ръцете. Мъжът се представи като Серво Замболиди, личен помощник на дожа. Замболиди ги поведе по тесен каменен тротоар, който вървеше успоредно на канала и водеше в двора.
Дворецът излъчваше монотонна тъга. Щом влязоха през една врата, Замболиди кимна на пазачите и те застанаха мирно. Козимо и другарите му последваха личния помощник на дожа по извито мраморно стълбище и след това по широка галерия. Стените бяха покрити с изящни гоблени, а подът — инкрустиран с красиви плочки със сложни орнаменти. По протежение на стените бяха наредени прекрасни мраморни статуи и скулптури на митични чудовища. Това беше първото идване на Козимо във Венеция и макар че бе чувал за великолепието на града, сега направо се смая от разкоша в двореца.