— Добрият стар дож е разположил пазачи в края на коридора — съобщи Томазини.
— Естествено е да се тревожи, че можем да изложим на опасност затворените тук, в двореца — отговори Козимо.
— От другата страна… — подхвърли Николи.
Козимо се усмихна.
— Мисля, че ще е мъдро да предположим, че дожът е поне малко любопитен за нашите цели. Защо иначе ще рискува да не ни слага под карантина? Както и да е. Преди няколко минути се върна вестоносецът. Изглежда, нашата връзка Луиджи е добре и ме очаква.
— Очаква?
— Той настоява да се срещне сам с мен.
— Но Козимо… — възкликна Николи.
— Николо, уважавам твоята загриженост, но не можем да рискуваме. Ако не изпълня условията на Луиджи, той няма да ни отведе при останалата част от картата. Без нея ще сме пропилели времето си и рискували живота си за едното нищо. А сега слушайте. Задачата е много проста. Амброджио, зная, че си отскоро тук, но смятам, че след срещата с Валиани си се погрижил да разбереш къде се намира „Чинкуе Канали“.
Томазини кимна.
— Мога да ти нарисувам карта.
— Добра работа. Николо, ти трябва да отвлечеш вниманието на пазачите, така че да мога да се измъкна от двореца. Дай ми два часа, преди да се присъединя към теб на предварително уговорено място за среща. Трябва да ни намериш подходящ кораб и екипаж, готов да отплава за Рагуза още преди съмване. Плаването е кратко, но много опасно. Ако не дойда при теб до края на третия нощен час, трябва да се опиташ да ме намериш.
— И аз ще дойда в Рагуза — обади се Томазини, с което изненада другарите си.
— Но ти нямаш причина…
— Козимо, аз съм също толкова любопитен, колкото и ти. А освен това искам да се махна от това загубено място.
След като завърза шал, напоен със сок от хвойна около устата и носа си, Козимо излезе в нощта. Върху туниката си беше облякъл дълъг прост плащ, носеше бричове и здрави кожени ботуши. Под плаща скри прав меч. След това отпи глътка от малката порцеланова бутилка, която Амброджио тикна в ръката му.
— Това е триака — беше казал ученият. — Кехлибар и ориенталски подправки. Може да ти осигури малка защита срещу чумата.
Откритото пространство на „Сан Марко“ беше прекалено изложено на показ, дори сега в мрака на безлунната нощ, затова Козимо се запромъква по една дълга, тясна уличка, която го отведе до северния край на площада. „Чинкуе Канали“ се намираше близо до Кампо Сан Лука, разположена на равни разстояния от „Сан Марко“ и Канале Гранде. Той тръгна бавно по тротоара, който се точеше покрай ивицата сива вода.
Сградите бяха тъмни и създаваха впечатлението, че човешкият живот е изчезнал от тях. В много случаи това беше истина. На портите на доста къщи беше нарисуван груб бял кръст, а вратите бяха заковани с дъски, затваряйки хората вътре, за да гноясат и умрат.
Уличката завърши с малък площад, в средата на който стоеше мангал. Пъновете горяха с оранжеви и розови пламъци от тамяна и изпълваха въздуха с остър аромат. Огънят хвърляше скръбен воал върху тъмните сгради наоколо. В този миг Козимо чу шум зад гърба си. Изненадан, той се обърна и видя една фантастична фигура да излиза от уличката, по която току-що бе минал. Мъжът беше висок и носеше одежда, дълга до земята. На лицето си имаше цяла бяла маска, която скриваше чертите му. Носът на маската беше огромен, изработен като извит надолу клюн. На главата си носеше шапка с голяма периферия, обърната надолу над ушите и врата. Ръцете му бяха в ръкавици и в едната стискаше голяма кожена чанта. Това беше чумен лекар, рядка порода хора, принудени да останат по заповед на дожа и да лекуват болните. Забързан, мъжът мина мълчаливо покрай Козимо и се вмъкна в един пасаж в южния край на площада.
Амброджио беше казал на Козимо да излезе от площада в северния му край. Той закрачи бързо, като гледаше да се движи в сенките. Дишаше учестено и шалът на лицето му вече беше мокър от пот. Най-накрая се спря пред висока, тясна сграда. Камъните по фасадата бяха зацапани, а горните прозорци здраво затворени. На вратата стоеше легендарния знак на „Чинкуе Канали“.
Когато Козимо се приближи, чу звуци от музика и човешки гласове. Той бутна вратата и се озова в дълго тясно помещение. В далечния край имаше малък тезгях. На него стоеше редица от свещи в метални паници, които хвърляха призрачна жълтеникава светлина. До тезгяха стояха двама мъже и пиеха, а трети седеше в ъгъла и свиреше на лютня. Когато непознатият влезе, те се обърнаха към него с бдителни изражения.