Козимо точно се готвеше да заговори, когато иззад тезгяха излезе един разчорлен човек.
— Сигурно търсиш мен. — Светлината от свещите чертаеше ъгловати светли петна по лицето му. Той беше дребен мъж с щръкнала бяла коса, висок не повече от метър и трийсет. Беше облечен в парцаливи дрехи, и стискаше възлеста дървена тояга. Козимо беше удивен, когато видя, че зениците му са побелели.
— Май се изненада — изкиска се Луиджи. — Мога да го определя по движенията на тялото ти и звука от краката ти, които пристъпват лекичко по пода. — Той погледна, без да вижда, към ботушите на Козимо.
— Познаваш ли човека, който ми даде твоето име?
— Познавам Франческо от много години — отговори Луиджи. — Пропътували сме не един километър заедно. Невинаги съм бил сляп. — Старецът се засмя, а лицето му се сбръчка като спаружена ябълка. Беззъбата му уста беше тъмночервена.
Козимо потърка челото си.
— Моите извинения — избъбри той. — Нашият общ приятел ми каза, че можеш да ми помогнеш.
— Това е истина — потвърди Луиджи и забърза покрай Козимо право към вратата на кръчмата. — Хайде да вървим — подкани го той.
За слепец Луиджи се движеше с изненадваща бързина и пъргавина. Той крачеше по пасажите и пресичаше площадите с увереността на зрящ човек на дневна светлина. Изглежда, имаше някакво шесто чувство или причината беше в това, че след загубата на едното сетиво, останалите се бяха засилили.
Козимо полагаше усилия да го следва. Те минаваха по тъмни алеи, засводени от издигащите се над тях и притиснати една в друга къщи. Беше тихо като в гроб. Внезапно в далечината се чу протяжен писък, дошъл сякаш от самия пъкъл.
Луиджи се обърна към него, без да намалява ход.
— Всички умираме един по един — рече той.
Пресякоха тесен дървен мост и излязоха на малък площад. Той също беше осветен от мангал. Пъновете горяха бавно и хвърляха неясна светлина. От огъня се носеше миризма на бук и лимони. Стотици комари и нощни пеперуди се въртяха около гаснещите пламъци. Точно пред тях се издигаше параклис.
— Онова, което търсиш, се намира в тази сграда — заговори Луиджи. — Ела.
Той завъртя тежката метална халка на вратата и я дръпна. След това се промъкна през отвора и вратата се затръшна зад тях. Вътрешността на малката църква беше ярко осветена от стотиците свещи, поставени в пясъчници около нефа, закрепени на плоски чинии или пъхнати в каменните ниши. Луиджи закрачи бавно надолу по пътеката и Козимо го последва. Шумът от подметките на ботушите му кънтеше в околните стени. Точно пред тях, на богато украсената преграда между нефа и олтара беше нарисувана смъртта на Христос върху кръста. Изображението беше ново и ярко. Кръвта, която капеше от дланите на Христос, изглеждаше като истинска.
Чуха леко движение зад преградата и оттам се показа един свещеник. Той беше висок и съсухрен човек. Расото, което носеше, очевидно му беше голямо. Лицето му бе изпито, а очите много уморени.
— Боже мили, Козимо де Медичи — възкликна свещеникът и неловко се поклони. — Аз съм отец Енрико. Нашият общ приятел Франческо Валиани е оставил наставления. — Той изобщо не обърна внимание на Луиджи. — Последвайте ме.
— Аз също имам своите наставления, отче — обади се Луиджи.
— Нямах намерение да…
— Аз ще придружа господаря Козимо.
— Наистина няма нужда — започна Козимо.
— Аз ще те придружа, господарю Козимо — повтори Луиджи и постави уверено ръката си върху тази на благородника.
Свещеникът се поколеба за миг и преди да успее да отговори, Луиджи му отправи беззъбата си усмивка.
— Значи се разбрахме.
Отец Енрико ги поведе през вратата от едната страна на нефа и след това надолу по тясно стълбище, което не беше по-широко от раменете на възрастен мъж. Когато слязоха, свещеникът отключи тежка дървена врата и Козимо и Луиджи го последваха през прага. От другата страна се озоваха в дълъг коридор, осветен от една-единствена маслена лампа, закачена на тавана.
— Този коридор води до стария параклис — обясни отецът. — Бил е една от първите сгради, построени във Венеция преди хиляда години, и е осветен лично от великия църковен отец епископ Атеназий. Сегашната църква е построена върху него. Моите братя и аз използваме това място за специални служби.
Параклисът беше малък. Покривът, поредица каменни балдахини, се държеше на четири дебели колони. Сложна мозайка, широка около метър, покриваше пода по цялата му дължина. Светлината идваше от няколко свещи, поставени в каменни ниши по протежение на стените.