— Джеф, трябва да вземеш това. Ти си единственият ми приятел. — Верижката се скъса и Дино пъхна нея и медальона в дланта на Джеф. Медальонът се отвори и отвътре изпаднаха две малки снимки. На едната се виждаше жена с черна коса, а на другата малко момиче с кафяви очи. Беше на шест или седем години, а на лицето му грееше щастлива усмивка.
— Джеф, приятелю, аз вече нямам нужда от това. Скоро ще видя моите момичета. Много скоро…
Джеф изгуби представа колко време е седял до тялото на Дино. Внезапно силни ръце го вдигнаха и някой закрещя в ухото му. Двама полицаи извиха ръцете му зад гърба и щракнаха белезниците. Джеф започна да протестира, но те не му обърнаха внимание. Поведоха го към канала, където се полюшваха два полицейски катера и една водна линейка. Докато го водеха към първата моторна лодка, той зърна как бутаха носилка на колелца към линейката.
Въпросите се сипеха в продължение на два часа. Какво е правил край мъртвеца? Откъде го познава? Къде е пистолетът? Сам ли е действал? Какъв е мотивът му? След това, точно когато се готвеха да изпратят Джеф в килия за временно задържани, го освободиха. Беше се намерил свидетел, живеещ в апартамент на малката уличка. Човекът видял всичко от мига, когато Джеф и Еди бяха притиснати в задънената улица до пристигането на полицията. Тайнственият убиец беше прострелял Дино почти от упор и побягнал точно когато Джеф се връщаше към алеята.
През цялото време, докато го разпитваха, Джеф се бе тревожил за Роуз. Полицията не му предложи защита. Полицаите, които го бяха разпитвали, продължаваха да изглеждат убедени, че по някакъв начин е набъркан в случилото се, но нямаше за какво да се хванат, за да го оставят в участъка. Разрешиха му да проведе един телефонен разговор и той звънна у Роберто, но никой не вдигна. След това го накараха да изключи мобилния си телефон. Когато излезе от участъка, той го включи и опита отново. Този път Винсънт вдигна почти веднага и го увери, че Роуз е дълбоко заспала. Второто му обаждане беше за водно такси и десет минути по-късно вече се носеше по Канале Гранде близо до Феровиа.
„Оспедале Чивиле“, главната болница, която обслужваше островите около „Риалто“, приличаше на останалите красиви и добре запазени сгради, наблъскани толкова елегантно в сърцето на Венеция. Осем века по-рано, по времето на дожа Рение Зено, сградата е издигната, за да подслони едно от шестте важни братства в града и става известна като Скуола Гранде ди Сан Марко. Под централната арка на триптих, ограден от реалистично изрисувани пана, изобразяващи сцени от живота на свети Марко, старейшините на района сновели напред-назад в изпълнение на гражданските си задължения. Близо хиляда години по-късно водни линейки спираха до сградата. Сега под същата арка санитари бутаха носилки на колела към отделението за спешна помощ и травматологията. Отвътре „Оспедале Чивиле“ приличаше на всяка друга западна болница в един сутринта по време на карнавал. Когато Джеф пристигна там, останал без дъх и със свит стомах, мястото му се стори страшно потискащо.
Откри Еди седнала в най-отдалечения ъгъл на чакалнята, в близост до машината за безалкохолни напитки. Модерен прозорец с метална дограма и алуминиеви щори я отделяха от древния площад отвън. Те се прегърнаха и той видя, че е плакала.
— Все още е в операционната — осведоми го тя, когато Джеф рухна на стола до нея.
— Какво казаха лекарите?
— Нищо.
— Дино е мъртъв.
— Дино?
— Мъжът, който ни спаси живота. Той беше бездомник и просяк. Познавам го от години.
— Съжалявам — тихо промълви Еди и сграбчи Джеф за ръката.
През летящата врата влетя носилка, а двамата фелдшери в зелени престилки се опитваха да успокоят мъж, който се мяташе и се опитваше да изтръгне тръбите от ръката си и да свали кислородната маска от лицето.
Джеф си пое дълбоко дъх, прекара пръсти през косата и се вторачи в пода; чувстваше се напълно съкрушен.
В този миг се чу дискретно покашляне и той вдигна очи.
— Господин Мартин, госпожице Грейнджър — Алдо Кандоти ги гледаше изпитателно, със скръстени зад гърба ръце, — трябва да говоря с вас.
Той ги поведе по коридора към една гола стая с маса, няколко неудобни стола, безлични бели стени, луминесцентна лампа на тавана и бетонен под. Кандоти с жест ги покани да седнат.
— Предполагам, разбирате, че трябва да си върша работата и се нуждая от отговори на няколко много объркващи въпроса. Господин Мартин, госпожице Грейнджър, последния път, когато се срещнахме в стаята на бедния Марио Спорани, казах, че се тревожа за вас, защото щом се появите някъде, започват да загиват хора. А сега имаме още един труп.