Николо Николи първи забеляза жената. Увита в голям сив шал, който покриваше и главата, тя носеше малък фенер, хвърлящ съвсем малко светлина.
— Ти си Николо Николи — произнесе тя като заключение, а не като въпрос.
Той кимна.
— Нося спешно съобщение.
— От кого?
— Това не мога да разкрия. Съобщението гласи: „Вашият приятел Козимо намери онова, което търсите, но е ранен. Намира се в добри ръце. Корабът ви чака“ — тя стрелна поглед към другия мъж в лодката.
— Козимо е ранен? — попита Николи.
— Не е сериозно.
Николо си отдъхна.
— Коя си ти?
— Казвам се Катерина Галбаси. Трябва да ви заведа при онзи, който ме изпрати. Няма време за губене.
Амброджио се присъедини към тях на кея.
— Николо, това може да е капан — подхвърли той, без да изпуска жената от очи.
— Не е капан — отговори тя спокойно. — Тази нощ беше пролята кръв. На разсъмване вашият приятел Козимо ще бъде издирван заради убийство. Вие ще бъдете арестувани и съдени като съучастници. Дожът е притиснат, но е много ловък. Няма надежда, че ще оцелеете и всичко, което учителят Валиани направи за вас, ще се окаже безполезно.
— Валиани?
— Учителят е мой чичо.
С рязко движение Николи извади меча си и го опря в гърлото на жената.
— Докажи го — изсъска той.
Жената си пое дълбоко дъх и извади ръката си изпод шала. На китката носеше сребърна верижка с голям четириъгълен гранат.
Николи прибра оръжието в ножницата и се поклони дълбоко.
— Моля, госпожо, приеми моите дълбоки извинения.
Лодката наближи остров Гуидека, разположен от другата страна на широкия канал, южно от основните острови на републиката. Двамата мъже гребяха, докато Катерина ги насочваше по водния път, минаващ южно от Канале Гранде и свършващ в откритите води на лагуната. Водата беше черна и гладка като стъкло, далеч от границите на болния град въздухът сякаш бе по-свеж.
Зад високите стени се виждаха някои от най-величествените венециански дворци, сгушени сред тучни земи, родни домове на едни от най-благородните италиански семейства. Повечето венецианци рядко виждаха тези хора. При първата новина за чумата те бяха изчезнали, защото вярваха, че тук ще бъдат в безопасност.
Беше много тъмно, но щом минаха край един нос, пред тях заблещукаха светлинки и постепенно от мрака започна да изплува корабна мачта. С наближаването те започнаха да различават формата на корпуса. Пред тях лежеше около петдесеттонна каравела. Триъгълните платна бяха развити, но висяха отпуснати в потискащата неподвижност на въздуха.
Зад тях се появи голяма галера, задвижвана от две редици гребци. На носа стояха двама стрелци с лъкове, вдигнати на равнището на очите. Те носеха ливреите на венецианския военноморски флот, украсени със златисточервения лъв на свети Марко.
— По дяволите! — възкликна Николи, когато една стрела се заби във водата до него.
Разстоянието между двете лодки бързо намаляваше. Няколко стрели полетяха във въздуха. Едната се заби в борда на лодката, останалите профучаха над главите им. Тогава пет-шест стрели изсвириха от противоположната посока и паднаха на десетина метра от галерата. Преследвачите бяха попаднали под обстрела на каравелата.
Втори залп полетя над водата и един от стрелците на носа на противниковата лодка изпищя и падна по лице в студената лагуна. Беше изстрелян трети, още по-мощен залп, а от галерата излетяха още няколко стрели. Отново се чуха викове, когато върховете им улучиха плът.
С последно отчаяно усилие флорентинците завъртяха лодката странично до каравелата. Николи повдигна Катерина до въжената стълба, която се полюшваше край борда на кораба. Същевременно цял облак стрели изтрополи по дъските на корпуса, докато тя бързо се качваше нагоре. Томазини я последва колкото можа по-бързо. Една стрела го пропусна само с няколко пръста. Преди последният от групата да се качи, каравелата вдигна котва и потегли.
— Щастливо избавление, приятели мои!
Николи стигна пръв до Козимо.
— Младата жена каза, че си ранен?
— Леко сътресение. Нищо страшно.
Николо забеляза дълбоката рана на челото му. Едното му око беше посиняло, ръкава на туниката го нямаше и отдолу на ръката се виждаше голяма превръзка.
— Май е нещо повече, така както гледам — отбеляза Николи и лекичко разчорли Козимо, — но, изглежда, са се погрижили добре за теб.