— Е?
— Кози, просто искам да разбереш това. Не съм изпратена да ти преча по някакъв начин. Учителят знаеше, че по пътя ще срещнеш много опасности. Знаеше, че новината за онова, което търсиш, ще стигне до сребролюбците и злодеите. Беше чул слухове за чума и войни. Благодарение на смелия и благороден Луиджи изпитваше подозрения към отец Енрико. Но научи това наскоро и от Флоренция не можеше да направи нищо, за да смени скривалището на парчето от картата.
— А какво ще каже семейството ти, Контесина? Не може просто ей така да си излязла от къщи.
— Валиани уреди това за мен. Моите родители смятат, че съм при семейството на брат ми в Падуа.
— Измамила си ги?
— Да, и двамата сме способни на това, Козимо.
— Как стигна до Венеция?
— Пътувах с Валиани до Равена. Този кораб, „Ла Бела Джизела“, е собственост на богат генуезки търговец, също ученик на Валиани и брат ариан. Местоназначението му е Рагуза и носи товар от фини тъкани, стипца и сол.
— Откъде знаеше, че ще ме нападнат?
— Нямах представа, но учителят Валиани знаеше, че дожът е нечестен и пресметлив човек. Твоите нападатели бяха членове на личната му охрана. Свещеникът също е получавал пари от дожа.
Между тях настъпи хладно мълчание.
— Излиза — проговори той след известно време, — че всички са ме правили на глупак.
През следващите два дни Козимо остана сам в каютата си. Той винаги така се справяше със затрудненията си. Откъсваше се от хората и разискваше случилото се сам със себе си. Приятелите му знаеха, че не трябва да се бъркат. Амброджио имаше други притеснения. Той прекара целия преход проснат на палубата, с ведро между краката. Николо беше опитен мореплавател, а в семейството му имаше много вещи моряци и за голяма мъка на Томазини се чувстваше напълно у дома си на борда.
Контесина никога не беше виждала Козимо така да се затваря в себе си. Това я измъчваше, но можеше да разбере как се чувства. Беше започнал да смята, че по някакъв начин го е предала, че е носила маска, по-измамна от всички венециански маскарадни одежди, че е бил подлъган да се влюби и обича съвсем различен човек.
„Ла Бела Джизела“ се придържаше близо до далматинското крайбрежие. Корабът беше голям, но бърз, и със съдействието на капитана Козимо следеше курса, докато плаваха на юг. Този регион беше под властта на Венеция, територия, която държаха напук на турците. След като пресякоха венецианския залив на около двайсет морски мили западно от Триест, наближиха полуостров Сан Бартоломео, северно от полуостров Савудрия. От южната част на Истрия, където полуостровът изведнъж прекъсваше, се понесоха към островите на Кварнерич, които лежаха западно от сушата. Тук множеството малки заливчета и закътани долини предлагаха сигурни убежища на безскрупулни пирати, съпернически групи, които отдавна си бяха разпределели водите от Триест до Сплит.
Беше рано сутринта, когато Козимо се събуди от дълбокия си сън заради силното люлеене и накланяне на съда. Пясъчният часовник, който беше оставил в единия край на масата, прелетя през стаята и за малко не го удари по главата. Той се измъкна трудно от койката си, изгуби равновесие и рухна върху масата, а след това падна по гръб.
Палубата беше наводнена и екипажът отчаяно се опитваше да закове с летви всичко незакрепено. Козимо бавно се промъкна до мостика, където капитанът водеше неравна битка да контролира руля. Вятърът виеше и платната бяха готови да се пръснат. Козимо успяваше да стои прав само защото се държеше за въжетата, вързани успоредно на каютите.
Поредната вълна повдигна кораба нагоре, сякаш беше тресчица. Вълната се разби с трясък върху палубата и я заля, вдигайки пяна чак до платната.
От носа се чу отчаян вик. Козимо зърна как стихията отнесе един от моряците. Още една голяма вълна накара корабът силно да се наклони и го запрати през палубата. Нямаше за какво да се хване. Очите му пареха от солената вода и той едва различаваше предметите около себе си. Нещо се блъсна в главата му и го прониза остра болка. Кръв потече по очите му. Размахал отчаяно ръце във въздуха, той най-сетне успя да се вкопчи в някакво въже.