3.
Венеция, днес
Джеф Мартин лекичко измъкна кашмирения си пуловер през главата и прекара длан по наболата по бузите му брада. Вечерта, преди да излезе от апартамента си, беше прекалено късно да се избръсне. Когато на излизане зърна отражението си в огледалото във фоайето, си помисли, че изглежда уморен. По кожата му сякаш имаше петна, а светлокестенявата му коса изглеждаше мазна и безжизнена. За да си вдъхне увереност, си каза, че наситеносините му очи още притежават част от предишния блясък, но не можеше да отрече, че е изглеждал и по-добре.
Сега, когато се озърташе из „Барът на Хари“, той не за пръв път размишляваше какво ли е минавало през главата на Ърнест Хемингуей, когато е гледал същата сцена преди повече от половин век. „В «Барът на Хари» можеш да намериш каквото поискаш… с изключение на щастието.“ Мястото не се бе променило, нито пък това усещане, помисли си той. Наполовина покритите с ламперия стени все още имаха онази кремава отсянка, каквато са имали, когато заведението е отворило врати през 1931 година. Красивите и елегантни келнери носеха същите униформи с черни панталони, бели папийонки и бели сака, скърцащи от колосването. Менюто беше подобно, оформлението на бара непроменено, подредбата на масите и столовете в скромното помещение такива, каквито ги беше проектирал в мечтите си основателят му Джузепе Киприани. Той го беше кръстил „Барът на Хари“ на името на приятеля си Хари Пикъринг, дал му двестате лири, нужни, за да отвори заведението. То все още излъчваше същата аура на нежна меланхолия, която беше притежавало толкова отдавна.
— Още едно?
Въпросът рязко измъкна Джеф от унеса. Той погледна към своя приятел виконт Роберто Арматовани и кимна.
— Защо не?
Не се бяха виждали от доста време. Роберто, световноизвестен музиколог, беше на лекционно турне из Америка. Бяха се срещнали по-рано тази вечер и се насладиха на безбожно скъпа вечеря горе в ресторанта. Сега и двамата се чувстваха малко преяли, но отморени. Келнерът чакаше до масата и двата „Белини“2 бяха поръчани на часа.
— Е — започна Роберто, — как свиква Роуз с Венеция?
— О, много добре. Тя е в трудната възраст, но много се привърза към скъпата стара Мария. Това е голямо облекчение.
Роуз, единственото дете от несполучливия му брак, беше най-доброто нещо, което бе направил през живота си. На Джеф му се искаше да прекарва повече време с нея, но майка й Имоджин, жената, за която беше женен тринайсет години и разведен от две, изглеждаше решена да му причинява болка и неприятности. Това беше първото гостуване на Роуз в новата родина, която си беше избрал. След разтрогването на брака им той беше успял да я види само няколко пъти. Роуз живееше с майка си в Хогсдаун, огромен, студен и величествен дом в Глостършир, който Имоджин беше наследила, когато родителите й починаха. Изпита моментна болка от мисълта, че четиринайсетгодишната му дъщеря вече е почти млада жена и скоро завинаги ще изгуби момиченцето си.
Той отпи глътка от своя „Белини“. Остави чашата обратно на масата и хвърли поглед към Роберто; приятелят му както винаги беше спокоен като човек, чувстващ се навсякъде у дома си. Беше в постоянната си униформа от черни джинси, черно поло и черно кожено яке. Прошарената му коса бе късо подстригана, а слабото му лице с черни очи и изпъкнали скули го правеше да изглежда много по-млад от четирийсет и четирите му години.
Двамата мъже се бяха срещнали преди пет години. Роберто беше признат авторитет в областта на музиката на ранния Ренесанс и най-вече творчеството на Палестрина, маестрото от шестнайсети век, любимец на папа Юлий III. Но Роберто беше нещо много повече. Той беше изключителен енциклопедист, великолепен цигулар, автор на множество популярни книги по различни мистериозни теми. Онова, което най-много привлече Джеф, беше, че е специалист по историята на Венеция. Заедно бяха участвали в две археологически експедиции и му помогна в някои от проучванията за последната му книга: описание на ранното селище на мястото на Венеция през четвърти век.
2
Популярен коктейл от бяло шампанско и нектар от праскови, с който „Барът на Хари“ се прочува. — Б.пр.