Всичко, което виждаше, беше червено. Точно в този миг чу ужасяващ пукот. Главната мачта се стовари на палубата и премаза двама моряци.
Той се опита да се издърпа нататък по палубата, но не можа да задържи въжето. Зина да си поеме въздух и точно в този миг беше залят от друг водопад. Капитанът беше изчезнал, а рулят разбит на късове. Сред рева на стихията Козимо чу женски писък. Контесина се беше вкопчила в кърмовия фалшборд, с ръце, обгърнали вертикалната подпора.
Той запълзя към нея. Тя го видя и изпищя името му. С неподозиран запас от сили той се хвърли напред и миг по-късно вече беше до нея. Тя беше ужасно изтощена и говореше с мъка. Кръв се стичаше от раната на челото й.
От носа се чу рев и „Ла Бела Джизела“ се озова на върха на планина от вода. Черното бушуващо море се стовари надолу като първичната стихия, поглъщайки всичко. Контесина се вкопчи толкова силно в него, че имаше усещането, че се сливат и превръщат в едно цяло.
„Значи това е — помисли си Козимо. — Така се умирало.“
Почувства се толкова малък и незначителен, толкова несъществен, някаква точица, късче, едно нищо. Когато корабът се преобърна назад като детска играчка, той почувства странно облекчение. Скоро всичко щеше да свърши.
20.
Венеция, днес
Офисът на Джовани Тафани се намираше на Виа XXII Марцо и беше само на хвърлей място от апартамента на Джеф. Зад скучната бетонна фасада Джеф и Еди изведнъж се оказаха пренесени три века назад и попаднаха сред барокова елегантност и класическо венецианско великолепие.
Джеф много неохотно беше оставил Роуз без надзор, но тя решително се възпротиви да дойде с тях и да слуша дрънканиците им с някакъв досаден старец, както тя се изрази, за отдавна умрял композитор. Оказа се, че предпочита да иде с Мария, която предложи да вземе Роуз и заедно да посетят семейството й в Местре, където нейният по-малък брат имаше малко стопанство.
Тафани посрещна Джеф и Еди на рецепцията и ги поведе към огромния си офис на първия етаж. Очите му, които предишната вечер бяха скрити под нежна златна маска, сега бяха уморени.
— Страхувам се, че тазсутрешното ви обаждане ме изненада — рече той и им посочи две кожени кресла, разположени пред впечатляващото дъбово писалище. — Трябва да ме приемете такъв, какъвто съм в момента, малко поочукан от приема. С какво мога да ви помогна?
— Бихме искали да се възползваме от вашите познания — небрежно заяви Еди. — Роберто ни каза, че сте най-големият познавач на Вивалди.
— Така ли? Е, това е наистина чудесен комплимент. Как е маестрото?
— И той е малко поочукан — Джеф хвърли бърз поглед на Еди. — Чудим се дали Вивалди е проявявал интерес към езотериката? Бил ли е свързан по някакъв начин с окултното? Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос?
— Той наистина е бил с малко странен характер — бързо отговори Тафани. — Бил е известен като Ил Прете Росо, Рижия поп, заради огненочервената си коса и непостоянните си отношения с ръководството на Пио Оспедале дела Пиета, където е бил учител по цигулка.
— Пио Оспедале дела Пиета? Какво е това? — попита Еди.
— Благочестивият благотворителен дом на милостта. В края на седемнайсети век във Венеция е имало четири. Тяхното предназначение било да дават убежище на изоставени или осиротели деца. Доста напредничаво за онова време. Вивалди отговарял за преподаването на музика и бил нает да пише концерти за сираците, които те да изпълняват пред публика.
— Разкажете ни повече за нееднозначните му отношения с властите.
— Бил е практикуващ свещеник само в продължение на няколко месеца. Носели се грозни слухове, че прелъстявал непълнолетни момичета в сиропиталището, че бил затънал до уши в отвратителни сексуални и окултни практики, но за това няма никакви доказателства. Да ви кажа откровено, писнало ми е от така наречената ревизионистка историография. Изглежда, нито един от нашите герои не е застрахован, защото модерното общество иска да принизи нашите национални икони, за да ни накара да се почувстваме по-добре, въпреки недостига ни на морал. Мисля, че това говори повече за нашия век, отколкото за великите мъже и жени, създатели на културното ни наследство.
— Съгласна съм с вас — Еди се усмихна успокоително на Тафани.
— Вивалди до края на живота си ли остава във Венеция? — поинтересува се Джеф.
— Не, осъществява и няколко пътувания. Фактически на младини управата на сиропиталището го уволнява, но след година го приемат обратно.