— Какво е правил през тази година?
— Учил децата на благородническо семейство в Падуа. Смятам, че става дума за семейство Николи.
— Семейство Николи от Флоренция?
— Да. Мисля, че произхождат оттам. Но по времето на Вивалди са живели вече най-малко два века в града. Защо?
— Имате ли някаква информация за годината, която Вивалди прекарва там? — попита тя.
— Май извадихте късмет. — Тафани започна да се заразява от растящото вълнение на Еди. — Вивалди е оставил едно много подробно завещание. Той умира далече от дома, във Виена. Кандидатствал за работа в императорския двор, но император Карл V умира скоро след пристигането му и композиторът остава на сухо без пари и покровител. Няколко седмици по-късно е мъртъв. Част от документацията му остава във Виена. Друга попада у роднини в различни краища на Италия, известен брой документи стигат до най-близките му приятели тук, във Венеция. Има един много известен документ, така наречената „Изповед“, който дава на своя най-добър приятел, художника Габриел Фабачи.
— Какво представлява „Изповед“-та?
— Елате, ще ви покажа. — Тафани се изправи.
— Тук ли го държите? — попита невярващо Еди.
Тафани се усмихна.
— Не съвсем, но имаме електронен архив с почти всичко, свързано с Вивалди.
Той ги изведе от кабинета си и тръгнаха по един пасаж с колони. Малко по-късно се озоваха в библиотека с две редици компютри в средата на помещението.
Издърпаха столове, за да седнат, а Тафани защрака с мишката, докато говореше.
— Онова, което ще ви покажа, е един особено впечатляващ документ. Във Виена Вивалди се заразява със скарлатина и в продължение на няколко дни преди да почине, е в състояние на делириум. Повечето учени смятат, че е написал този документ на смъртния си одър, че в по-голямата си част представлява измислици и самозаблуди на един наистина богобоязлив човек, който се е страхувал за нетленната си душа. — На екрана се появиха думите „Ла Конфесионе“. — Доста е дълга, но за щастие я имаме на няколко езика. Много учени идват във Венеция само за да получат достъп до нашата база данни.
Тафани потърси английския превод и отвори файла. След това стана.
— Ще ви оставя да прегледате текста. Отбийте се при мен, преди да си тръгнете.
Пред тях на екрана имаше документ, озаглавен „Взимането и връщането“. Те започнаха да четат.
Аз умирам. Онова, което ще кажа сега, е абсолютната истина, такава, каквато я виждам. Истина, която искам да предам, преди да се срещна с моя Господ Бог, Всемогъщия Спасител на всички хора.
Моята изповед започва с баща ми Джовани Батиста. Когато бях малко момче, той работил за един архитект, нает да престрои някаква стара къща на Кале дела Морте. Особеност на старата къща била метална колона, която се издигала по цялата височина на сградата, от основите до покрива. До този ден никой не е знаел защо е сложена там. Моят баща беше работник, който се трудил в мазето на къщата. Един ден попаднал на здрава метална кутия, лежаща под едно пространство с формата на полушарие в основата на металната колона. Той прибрал тайно кутията и по-късно, когато бил сам, успял да насили ключалката.
Мисля си, че е бил малко разочарован, защото в кутията не е имало злато или бижута. Вместо това открил парче от писмо. Било написано на латински — език, който му бил напълно непознат, на толкова стар пергамент, че вече се трошал.
Баща ми почина няколко години по-късно и аз наследих както кутията, така и писмото. Но едва през 1709, когато станах на трийсет и шест, обърнах внимание на наследството си. Беше си лежало забравено в продължение на много години. Един ден изпразвах един шкаф, за да освободя място за нови ръкописи и партитури, когато го намерих.
Това беше част от писмо, написано от прочутата Контесина де Медичи, съпругата на Козимо Старши. Беше адресирано до човек на име Николо Николи. За съжаление по-голямата част от оригинала е изгубена, но останалото може да прочетете по-долу:
13 юни, лето Господне 1470
Благородни Николо,
Вече минаха почти шест години от смъртта на моя обичен Козимо и ние двамата с теб също остаряхме доста. За мен скоро ще стане време да изпълня обещанията, които някога дадохме, и да довърша задачата, започната преди толкова години…
… Скъпи приятелю, не ме разбирай погрешно. Аз се възхищавам на твоето трудолюбие и смятам, че разказът, който написа преди половин век, е на най-високо научно равнище и издържан като литература. Въпреки това се страхувам. Няма нужда да ти припомням колко е деликатно положението. Никой не бива да узнае истината за нашето велико откритие. Или поне не в нашата епоха. Вярвам в твоята почтеност и зная, че ще бъдеш предпазлив и няма да позволиш твоя разказ да попадне в погрешни ръце. Но нямам такова доверие в другите хора, а за съжаление се приближаваме към края на нашите дни…