— Татко, Роуз се обажда.
— Кажи, скъпа.
— Просто ти звъня от болницата. Роберто е буден и иска да те види.
— Наистина си прочел копието? Това е невероятно. — Тръбички излизаха от двете ръце на Роберто, а на поставка до леглото стояха оксиметър за пулса и монитор за сърдечната дейност, който тихичко писукаше. Лицето му беше натъртено, а покрит с марля шев чертаеше краищата на дълбоката рана на челото. Долната му устна още беше сцепена. Очевидно изпитваше болки, но полагаше усилия да не го показва. — Някакви новини за стрелеца?
— Изглежда Кандоти няма за какво да се хване, точно както след смъртта на Спорани.
— Няма съмнение, че ще дойде да ме разпита веднага щом лекарите му разрешат.
— Накарай мъжагата пред вратата да го спре. — Джеф и Еди за малко да не успеят да влязат благодарение на бдителността на личната му охрана, един сто и петдесет килограмов гигант в черен костюм.
Роберто направи гримаса, когато се засмя.
— О, Лу е направо котенце, когато го опознаеш.
— Не съм сигурен, че ми се иска — отговори Джеф, като показно потърка ръката си, където Лу го бе сграбчил, когато няколко минути по-рано се опита да влезе в стаята.
— Тафани беше много услужлив — намеси се Еди, — но със следата от „Грити Бадоер“ се озовахме в задънена улица.
— Не се тревожи, това е моя работа. Носите ли я?
Джеф му подаде бележката от хотела.
— Благодаря. Трябва да тръгнете по следата на Вивалди. Заминете за Падуа, колкото може по-скоро.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
— Глупости. Просто звъннете на семейство Николи.
— Да бе, много е лесно — измърмори саркастично Джеф, но изведнъж се спря. — Я чакай! Да не искаш да кажеш, че ги познаваш?
— Честно казано…
Еди се засмя и се наведе, за да погали бузата на Роберто с длан.
— Ти си безценен.
— О, благодаря…
На вратата се почука лекичко и в рамката се появи Алдо Кандоти.
Роберто направи храбър опит да се усмихне.
— Господин заместник-префект, точно си говорехме за теб.
Джеф стана и тръгна към вратата, а Еди се наведе и целуна Роберто по бузата.
— Джеф — провикна се Роберто след тях, — вземи Роуз със себе си.
Навремето дворецът „Морити“ е бил част от обширно провинциално имение, разположено на около пет километра от центъра на Падуа. С течение на вековете били разпродавани парчета от земята и сега то беше само сянка от предишното си великолепие — величествена къща в скъпо, отдалечено предградие.
Еди, Джеф и Роуз бяха потеглили рано от Венеция с кола под наем. Роуз не беше особено въодушевена от идеята да дойде с тях, но Джеф настоя. През по-голямата част от пътуването тя се мусеше на задната седалка, заслушана в своя айпод.
Уговарянето на срещата наистина се оказа толкова лесно, както каза Роберто, и Джовани Рикардо Марко Николи заяви, че много ще се радва да се запознае с неговите приятели.
Палацото беше разположено встрани от главния път и до него се стигаше по засенчено от дървета, тихо шосе, излизащо от западната част на Падуа.
Широк, покрит с чакъл автомобилен път ги прекара през отворените врати от ковано желязо, горичка кипариси и накрая до красивото палацо Морити от петнайсети век. Смяташе се, че архитектът му е бил ученик на Брунелески. Елегантно облеченият иконом ги посрещна пред огромната парадна врата и ги съпроводи по един кънтящ от стъпките им коридор до приемната.
Барон Николи ги очакваше. Той беше висок мъж, облечен в скъп тъмносин костюм. Бялата му коса беше вълниста, а лешниковите очи топли и дружелюбни.
— Добре дошли — приветства ги той на английски със съвсем лек акцент. Стисна ръката на Джеф и целуна китката на Еди. — А ти трябва да си Роуз. Да, една истинска английска роза.
Роуз засия и на мига цялата й сръдня се изпари.
— Предполагам — продължи баронът, — че не ти е било много приятно да те довлекат тук, защото татко ти има работа. Прав ли съм?
— Не ни обръщаше внимание през целия път — подхвърли Джеф.
— Татко!
Николи се засмя.
— Е, аз имам най-добрия лек против скуката. — При тези думи двама младежи влязоха в стаята. Бяха облечени с разпорени джинси и тениски, но чертите на лицата им бяха класически аристократични. Още по-впечатляващо беше, че поне в очите на чуждите хора, те си приличаха напълно.