Еди му разказа за случилото се в библиотеката на барон Николи и съдбата на дневниците.
— Четивото беше много интересно — заключи тя, — но за съжаление не успяхме да направим и крачка напред.
Роберто помълча известно време, потънал в мисли.
— А ти?
— За щастие, аз постигнах известен напредък. Следата от „Грити Бадоер“. Нямаше за какво друго да мисля.
— Ами сестрите? — попита Еди, усмихвайки се сладко-сладко.
Роберто повдигна едната си вежда, но после продължи:
— Този музикален пасаж е обаятелен. На пръв поглед всичко изглежда очевидно. Всяка нота трябва да отговаря на някаква буква и аз смятах, че в резултат ще се образува изречение.
— Не стана ли?
— Не. От буквите се получи някаква безсмислица. След това започнах да си мисля за римските цифри IV и V. Тогава ми хрумна, че може би трябва да обърна нотите в някакъв друг ключ и че тези цифри ми сочат пътя.
— Какво искаш да кажеш?
— Можеш да изсвириш всеки музикален откъс, в който си искаш ключ. Интервалите между нотите създават мелодията. Върху полукълбото имаше гравирано петолиние с ноти в някаква последователност. Групите ноти могат да бъдат перифразирани. Всички могат да бъдат преместени нагоре или надолу, за да се смени ключът. Римските цифри подсказваха нещо. В следата имаше два музикални такта. Под първия стоеше цифрата IV, а под втория — V. Стана ми ясно, че трябва да преместя нотите от първия такт към минорния четвърти, а нотите от втория такт към мажорния пети.
— И така стигна до поредица ноти, които образуваха разбираемо изречение?
— Ъъъ… не.
— Не? — Джеф почувства раздразнение, но осъзна, че трябва да види смешната страна в това, че приятелят им очевидно се наслаждаваше да ги дразни и да ги кара да изтръгват информацията парче по парче.
— Аз също се изненадах. Смятах, че съм решил загадката, но тогава ми светна. В това копие на гравюрата, в петолинието нямаше ключ.
— А ключът е?
Роуз се изкиска.
— О, тате!
— Съжалявам.
Роберто подкани с жест Роуз да обясни.
— Ключът е символ на началото на музикалното петолиние. Обикновено се използва ключът сол.
— Благодаря ти, Роуз. Обясни го като по учебник. Предположих, че фразата е написана с използването на ключа сол. След това започнах да се чудя. Следващият най-популярен ключ е така нареченият басов ключ, или ключът фа. И когато го използвах, се получи. — Той направи кратка пауза. — Може ли да ми дадете малко вода?
Еди му подаде чашата. Той отпи глътка и след това отпусна глава на възглавницата.
— Докъде бях стигнал? А, да, до ключа фа. Първият такт даде буквите Г, А и Б. След това имаше две паузи, а после Е, отново пауза и Ф.
— Г А Б — — Е — Ф?
— Точно така. От втория такт се получиха: А, пауза, второ А, още две паузи, едно Е, пауза и друго А. С други думи: — А — — Е — А.
— Малко като в бесенката — подсказа Роуз.
— Вярно — възкликна Еди. — Попълни празнините. Тафани спомена, че Вивалди е поверил фрагмента от писмото на Контесина де Медичи на един приятел, художника Габриел Фабачи. ГАБ — — Е — Ф?
Габриел Ф, Габриел Фабачи. Точно така!
— Добре де, а какво ще кажеш за: — А — — Е — А? — попита Еди.
— Това ми отне малко повече време. Но повърхностните познания по местна история не са само днешен патент. През 1741 година, когато е умрял Вивалди, Габриел Фабачи е нает да нарисува един стенопис в църква, наречена „Киеза ди Санта Мария дела Пиета“. В нея Вивалди свири почти всяка неделя и е диригент на хора в продължение на повече от трийсет години. Църквата е популярна като „Ла Пиета“. Включете липсващите Л, П, И и Т и ще се получи.
— Добре, дай да изясним нещата — обади се Джеф, опитвайки се да следва мисълта на своя приятел. — Следата в „Грити Бадоер“ трябва да е оставена от приятеля на Вивалди Фабачи след неговата смърт и тя ни води към стенопис в „Ла Пиета“? Защо просто не е използвал информацията, която Вивалди му е дал, за да намери дневниците на Николи и да вземе така наречената тайна на Медичите за себе си?
— Можеш да попиташ същото за Вивалди — опонира му Роберто.
— В своята „Изповед“ — намеси се Еди, — той казва, че онова, което е научил, толкова го уплашило, че дори не можел да си помисли да продължи по-нататък.
— И аз първоначално сметнах, че Фабачи е разсъждавал по същия начин. Може би и той е бил богобоязлив човек. Обаче за неговата мудност има по-прозаично обяснение. Скоро след като завършва стенописа и само няколко седмици, след като наследява документите на своя приятел, Фабачи е убит. Удавил се в лагуната. Единственото, което е успял да направи, е да остави следата в „Грити Бадоер“. Информацията за тайната на Медичите е умряла с него.