— Защо изобщо си е направил труда да остави следа? — попита Еди.
Роберто въздъхна и поклати глава.
— Кой знае? Може би не е успял напълно да се откаже. Може да е сметнал, че в някакво по-хубаво и светло бъдеще някой ще научи за тайната и ще я използва за добро.
— И какво ще правим сега?
— Е, вече имаме всичко. Нали така? Имаме следата на Франческо, която ни препраща при стенописа в „Ла Пиета“. Той дори ни казва кога неустрашимият изследовател трябва да я потърси: при залез.
Джеф кимна, но изглеждаше огорчен.
— Джеф? — попита Еди. — Какво има?
— Това е прекрасно, но не трябва ли да се запитаме кой още върви по тази следа? Дали и стрелецът не я търси, или той е просто наемен убиец? Ако е такъв, кой го е наел и защо?
В стаята настана тишина, а светлината от безмълвния телевизор играеше по стените и тавана.
— Джеф, не мисля, че някой от нас знае отговора на този въпрос. Или поне не сега. Но ако това ще те успокои, макар и малко, аз накарах някои хора да проверят кой е стрелял по мен. — Тогава за един кратък миг те успяха да зърнат в изражението на Роберто негова черта, която никой не беше виждал преди, една аристократична твърдост, която граничеше със заплаха. — Хайде да се съсредоточим върху решаването на основната загадка — добави той тихо.
Джеф точно се готвеше да отговори, когато Роуз посочи към телевизора.
— Гледайте, това не е ли параклисът на Медичите?
Всички се обърнаха и видяха Джек Картрайт да говори пред камерата, а студените камъни на криптата се извисяваха зад главата му. Еди грабна дистанционното и увеличи звука.
— Сигурен ли сте? — репортерът държеше микрофона близо до устата на Картрайт, който изглеждаше леко притеснен от прожекторите на камерите.
— Напълно. Потвърдихме нашите подозрения с помощта на ДНК анализ — обясни Картрайт. — Тялото, за което се предполагаше, че е на Козимо Старши, първия управител на Флоренция от фамилията Медичи, е самозванец.
— Тогава кой е?
— В момента нямаме никаква представа. Не знаем кога и от кого е сменено тялото, ако изобщо е имало такава смяна. Може би този непознат човек е погребан като Козимо де Медичи. Което, разбира се, повдига веднага въпроса: А къде е истинският Козимо? И защо е погребан на друго място?
— Мамка му, направо не мога да повярвам — измърмори възмутено Еди. — Това копеле. Трябва да се върна във Флоренция… Още сега.
— Говориш глупости — намеси се Джеф.
— Нима наистина смяташ, че ще седя тук, докато този долен онанист краде шоуто ми? Теорията, че тялото във Флоренция не е на Козимо, е моя. Веднага щом си обърнах гърба и Картрайт ми я отмъкна.
— Обади му се по телефона. Наругай го, но не заминавай. Не сега.
Няколко минути по-късно излязоха от асансьора на крилото за частни пациенти и тръгнаха към вратите, които извеждаха на Кампо Сан Джовани е Паоло. Еди измъкна телефона от дамската си чанта и набра номера. Роуз изглеждаше притеснена, затова Джеф сложи успокоително ръка на рамото й.
— Виж, преди да започнеш… — Джек Картрайт явно беше смутен от обаждането на Еди, — не е това, което си мислиш.
— А какво е, Джек?
— Видя ли целия репортаж?
— Ами… не.
— Още в началото съвсем ясно казах, че идеята е твоя.
— Но защо изобщо трябваше да споменаваш нещо?
— Нямах намерение — отговори Картрайт. — Нямаш представа какво е положението тук, откакто замина. Полицейските криминолози идваха два пъти. Върнаха папки, взеха други. Нямам никакво спокойствие. Дори монтираха видеокамери за наблюдение.
— Какво общо има това със станалото?
— Нищичко не съм казвал на пресата. Някакъв тъп репортер дойде да души, някой му беше разказал за резултатите от нашите изследвания. Каза, че би искал да говоря за това в ефир. Когато му обясних, че не искам, ми заяви, че така или иначе ще пуснат новината. Помислих си, че…
— Сметнал си, че можеш да излезеш в националния ефир и да обявиш една недоказана хипотеза, която дори не е твоя?
— Да.
— Добре, Джек. Станалото станало. Тук имам да свърша една работа, но ще се върна не по-късно от вдругиден. И Джек, моля те, не казвай нито дума повече по телевизията или където и да е другаде.