Козимо вдигна капака на най-близкия кош и внимателно извади най-горното томче. После отвори прашната корица и духна прахта от първата страница. Пред очите му се показаха гръцки букви. Това беше ръководство за строителството на акведукти от някой си Уменикъл. Той вдигна един разпарцаливен пергамент с петна от огън.
— Това е писано от ръката на Херодот — възкликна той, неспособен да повярва на очите си. Следващият том съдържаше страници с геометрични чертежи и математически формули. Пред очите им беше труд на гръцки ученик на Евклид.
— Сърцето ми кърви, като гледам тези чудеса — промълви Контесина. — Трябва да направим нещо?
— Предлагам да побързаме — измърмори Николи.
Но Козимо не беше на тоя свят. Той се чувстваше едновременно разгневен и въодушевен. Това направо не беше за вярване. Най-накрая успя само да попита:
— Какво можем да направим?
— За съжаление, не много.
— Николо, не можем да оставим тези книги!
Контесина се наведе и нежно сложи ръка върху рамото на клекналия Козимо, но вече беше твърде късно. Мародерите бяха наблизо. Виковете им започнаха да отекват по коридора.
— Бързо! — извика Контесина и дръпна Козимо.
— Трябва да спасим каквото можем. — Козимо пъхна няколко скъпоценни тома в ръцете на Контесина и започна да тъпче каквото докопа в джобовете и под колана си. Николо грабна няколко свитъка и дръпна Козимо зад най-високия куп кошове. Миг по-късно двама от бандитите на Стасанор се втурнаха в библиотеката.
Преди да успеят да се доближат, Контесина и Николи изскочиха от скривалищата си. В едната си ръка Николо държеше факлата, а в другата меча. Факлата описа огнена дъга във въздуха. Пламъкът опърли лицето на единия от мъжете и той нададе вой. В този миг Николи замахна и мечът улучи гърлото на нападателя. Кръвта изригна като фонтан, а бандитът рухна на колене, притискайки ръце към шията си. Контесина се втурна към другия мародер. Изненадата беше на нейна страна. Смаяният й противник успя да отбие първия удар, но с втория тя го прониза в гърдите. Той умря, още преди да се стовари на земята.
Навън, в коридора, се чуваха още приближаващи гласове. Николи изгаси факлата си. Те се хвърлиха обратно в сенките и затаиха дъх. Двама нападатели притичаха край тях и нахлуха в склада. Няколко секунди по-късно те се показаха отново, но не забелязаха тримата флорентинци, натъпкани в тъмната ниша.
— Какво ще правим сега? — попита Контесина.
— Последвайте ме. — Николи огледа коридора и се измъкна.
След като минаха покрай склада и скромната трапезария, през друга врата се озоваха в параклиса. Запромъкваха се покрай стените, като лъкатушеха между каменните колони, и стигнаха до олтара. Един млад монах, момче на не повече от тринайсет, изскочи изотзад с вдигнат в ръцете кръст. Лицето му беше пребледняло от ужас. Когато видя Николи, стиснал меч и с лице, изпръскано с кръв, то нададе писък, изпусна кръста и побягна като стрела. Николо пое по каменните стъпала в ъгъла на помещението, откъдето тясна врата извеждаше в широк коридор. През прозорците видяха група бандити да тичат към параклиса.
— Кулата трябва да е отдясно — прошепна Николи. — Мисля, че оттам има таен изход.
Бандитите не ги забелязаха, когато се промъкнаха вътре. В центъра на кулата стоеше самотна фигура, с килнат на една страна шлем. Юношата имаше вид на заек, застинал в кръг светлина. Беше на не повече от петнайсет и много приличаше на момчето монах, но очевидно бе живяло съвсем различен живот от неговия, защото погледна към меча си, който лежеше на дървената скамейка близо до него. Николи наклони глава на една страна и вдигна вежди.
Само няколко секунди бяха нужни на Николо да върже ръцете на младежа и да му запуши устата, а през това време Контесина и Козимо огледаха помещението. В дървения сандък, облегнат на извитата външна стена на кулата, намериха въже и две абордажни куки, останали от ремонта на манастира преди няколко години.
Една полуотворена врата водеше към рампа, която се спускаше до равнището на мецанина. Нямаха друг избор, освен да стиснат мечовете си и онова, което бяха успели да спасят от библиотеката, и да хукнат нагоре по рампата. На върха имаше парапет, а зад него се стелеше черната нощ. От лявата им страна се простираше пасаж, който водеше обратно в манастира. Контесина надникна предпазливо над стената и можа да види земята на десет метра под тях. Местността беше покрита с трева, която изчезваше в мрака.