— Боже, колко се радвам да ви видя — възкликна затворникът и залитна, докато слизаше в студената нощ.
Единият от служителите на ОСР го потупа по гърба.
— И аз се радвам да те видя, Джулио.
Другият бързо откопча белезниците и Джулио разтърка китките си. Предложиха му цигара, той я прие с благодарност, запали и ги последва към другата страна на микробуса.
Фаровете загаснаха и от черната кола излезе един плещест мъж — Алдо Кандоти, пъхнал ръце в джобовете на дългото си до глезените черно палто, което се ветрееше около краката му. Той приближи и се здрависа с тримата мъже.
— Отлична работа — рече той с безизразен глас. — А сега, господа — заместник-префектът се обърна към двамата офицери от ОСР, — ви моля да изчакате тук, защото аз искам да разменя няколко думи на четири очи с Джулио.
Кандоти прегърна с месестата си ръка затворника и го поведе надолу по покритата с листа пътека между дърветата.
— Наистина съм благодарен — Джулио се усмихна широко на Кандоти. — Скоро ще получа информацията, която ти трябва.
— Джулио, проблемът е — въздъхна полицейският началник, — че ти… как да го кажа? Създаде много черен пиар. Идеята ти да отвлечеш момичето от апартамента беше толкова грубиянска, че трябваше лично да се намеся.
Джулио пъхна цигарата между устните си. Дръпна си още веднъж, хвърли я на земята и я смачка с върха на обувката си. Когато вдигна очи, Кандоти беше насочил пистолет в челото му. Джулио трепна и отстъпи назад.
— Несполуката е извинима в много професии — уморено започна Кандоти. — Хората са склонни да приемат, че рок звездата има право да закъснее за предаване или че художникът се нуждае от малко повече време, за да довърши шедьовъра си. Но убийците? При тях това е недопустимо, нали? Сигурен съм, че разбираш това.
Джулио мислеше напрегнато. Нито едно положение не беше непоправимо. Той стрелна поглед към колите и видя, че двамата мъже гледат право към тях.
— Бих казал, че съжалявам, че трябва да направя това — продължи полицейският началник, — но мразя клишетата. Мисля, че и с теб е така. Дали да те накарам да застанеш на колене и да те прострелям в главата, или ще бъде по-спортсменско да те пусна да побегнеш и да те застрелям в гърба?
Пистолетът изгърмя и в челото на Джулио се появи голяма дупка.
— Или пък да го направя изненадващо? — довърши Кандоти. После прибра оръжието, обърна се и тръгна към колата, като внимаваше да не накаля обувките си. Вече палеше двигателя, когато двамата полицаи се приближиха. Кандоти натисна копчето, за да свали страничното стъкло.
— Заровете го в гората — нареди той, вторачвайки се в студените очи на офицера от ОСР. Без да обели и дума, той даде газ и полетя надолу по калния междуселски път, после излезе на главния и пое обратно към най-безоблачната република.
28.
Флоренция, днес
Беше късно вечерта, когато най-сетне стигнаха до параклиса на Медичите. Всички места във влаковете, заминаващи от Венеция, бяха разпродадени, включително за късните, затова наеха кола. Докато се отбият да видят още веднъж Роберто, после до апартамента на Джеф да вземат някои неща, а след това в полицейското управление, за да получат разрешение да заминат за Флоренция, и ето ти го станало четири след обяд, преди да тръгнат от Пиацале Рома.
Джек Картрайт ги посрещна при началото на стъпалата, водещи надолу към погребалната камера. Той стисна ръката на Джеф и стрелна към Еди разкаян поглед. Тя завъртя очи и влезе направо в някогашния кабинет на чичо си.
Полицията беше върнала всичко, което бяха отнесли за анализ, но само една от работещите в лабораторията, Соня Стефани, се бе върнала от отпуск. Компютрите бяха инсталирани наново, файловете проверени. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Фактически, всичко бе по един зловещ начин същото, както една седмица по-рано, сякаш нищо не се бе случило.