От този миг насетне неговият живот и този на Имоджин започнаха да се отделят. Два месеца след като се бяха разделили, сър Максуел загина при катастрофа с хеликоптер и Имоджин наследи семейните милиони. Джеф се зарови в работа и възложи големи надежди на един телевизионен сериал за Шарлеман. Бяха го поканили да напише сценария и да води сериите. Пилотната серия се провали и само за една нощ той се лиши от тази възможност. Провалът, първи в неговата кариера, му нанесе тежък удар. Започна да пие и не след дълго под влияние на приятелите си от медиите за кратко се заигра с кокаина. По това време академичният му живот започна да се разпада. Няколко месеца по-късно, когато разводът приключи, той се възползва от съвета на ректора на Тринити и замина за продължителна „отпуска“ в Италия.
В някои отношения извади късмет. По време на брака си с Имоджин се запозна с някои полезни хора, с които се сприятели истински. Един от тях, Марк Торнтън, се оказа сред най-способните бракоразводни адвокати в Британия. Торнтън никога не беше харесвал кой знае колко фамилията Паркхърст и специално Имоджин. Той хвърли много усилия, за да осигури на Джеф едно необичайно добро споразумение. Това означаваше, че синът на търговеца на електроматериали от Уикфорд беше осигурен до края на живота си, разполагаше с апартамент в „Мейфеър“, луксозен апартамент с четири спални на площад „Сан Марко“ във Венеция и няколко милиона в банката. Обаче Джеф знаеше, че с удоволствие би пожертвал тези неща, ако можеше да пренапише историята на живота си и да прекарва повече време с Роуз.
— Да няма някоя мацка на бара? — внезапно попита Роберто.
— Какво?
— Проявяваш неотклонен интерес към нещо или някого на бара.
— Извинявай, просто мислех за Роуз — излъга той.
— Тя сигурно е разцъфтяла. Направо не повярвах, когато онази вечер дойдох да ви посрещна. И се разбира с непоправимата Мария? Това наистина е нещо.
Джеф се засмя.
— Никога не си изпитвал топли чувства към моята икономка. Признай си!
— Така е — ухили се той. — Жената не може да ме понася.
— Глупости. — Джеф погледна часовника си. Вече беше единайсет. — Съжалявам, че ставам досаден, но трябва да си вървя. Аз черпя.
Навън беше студено и парата от дъха им оставаше да виси във влажния въздух. Беше хладна февруарска вечер в навечерието на карнавала, любимия венециански сезон на Джеф. Те вдигнаха яки и закрачиха по Кале Валарес покрай бутиците от двете страни на улицата, поемайки към „Сан Моизе“. Разделиха се на кръстовището с обещанието да се видят за неделен обяд в двореца „Грити“. Джеф пъхна ръце в джобовете на палтото си и пое на изток към „Сан Марко“.
Беше тихо. Повечето туристи вече се бяха сгушили в леглата си, африканските улични търговци бяха почнали да прибират фалшивите чанти „Луи Вюитон“ и ролексите за по пет долара. Той прекоси площада близо до западния му ъгъл и закрачи бързо по късия пасаж. Апартаментът му се намираше на последния етаж на сградата в северния край на площада. След като зави надясно, той пое по тясна уличка откъм задната страна на сградата. Тишината се нарушаваше единствено от плисъка на вълните, идващ от канала вляво от него. Стигна до входната врата, която водеше към фоайето, и бръкна в джоба за ключа си, ала в мига, когато го пъхна в ключалката, чу тихо покашляне. Джеф се обърна рязко. В сенките стоеше мъж с дълго палто и мека шапка. За съвсем кратко светлината от един прозорец в сградата, където живееше, освети нещо лъскаво в ръката на мъжа и то проблесна в мрака.
— Съжалявам, не исках да ви изплаша — заговори непознатият и излезе от сянката. Беше дребен, малко над метър и петдесет, а лицето му бе сбръчкано и изтощено. Носеше развлечено палто и омачкана шапка, изпод която дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Когато направи крачка към Джеф, се облегна тежко на дървен бастун с лъскава метална топка в края на дръжката. — Казвам се Марио Спорани — представи се той. — Вие не ме познавате, но аз имам информация, която смятам, че ще ви заинтересува. Бих ли могъл да се възползвам от вашето гостоприемство? Малко е хладничко.
— Каква информация? — попита Джеф докато подозрително оглеждаше мъжа.
— Историческа.
— Историческа?
— Моите извинения. Тази вечер пристигнах от Флоренция. Някога бях пазач на параклиса на Медичите. Има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас. — Той подаде на Джеф една оръфана черно-бяла снимка. На нея се виждаше един много по-млад Марио Спорани, който държи черен цилиндър с дължина около трийсетина сантиметра. В единия му край Джеф можа с усилие да различи кръст и подредени пет топки с чифт кръстосани ключове: беше гербът на Медичите.