Кутийката беше съвсем обикновена, изработена от сребро или някаква сплав на основата на сребро. Изглеждаше така, сякаш я бяха направили вчера. Джек се наведе и нагласи лупата си, но след това я свали и придърпа друга лупа от масичката с инструментите.
— Няма знаци по нея — обяви той.
— Можем ли да я отворим? — попита Джеф.
Еди вдигна закопчалката с пинсета и отвори капачето. То се вдигна леко. Вътре, върху тапицерия от избеляло пурпурно кадифе, лежеше малък сребърен ключ. По повърхността на ключа се различаваха думите: ГОЛЕМ КОРАБ. Еди го извади от кутията и го стисна между палеца и показалеца си. Точно се готвеше да го обърне, за да види дали не пише нещо и от другата страна, когато чуха странен глас:
— Браво!
Висок мъж с руса щръкнала коса стоеше по средата на стълбището, водещо към погребалната камера. Те бяха толкова погълнати от заниманията си, че никой не го бе чул да идва. Той ръкопляскаше бавно, като шумът се заглушаваше от черните кожени ръкавици на ръцете му. Мъжът се спря, пъхна ръка в джоба си и измъкна голям револвер.
— Изглежда съм пристигнал точно на време. А сега… — Той погледна право към Еди, — моля сложете ключа на място и се дръпнете от масата.
Еди не помръдна.
— Добре — каза мъжът и вдигна пистолета.
— Еди! — изкрещя Джеф.
Мъжът се усмихна, но не отмести оръжието.
— Много разумно. — С три крачки стигна до масата и извади ключа от кутията. — Красив е, нали? — усмихна се доволно и го пъхна в джоба. — Много съжалявам, но ще трябва да ви убия. Моят работодател не иска посещението ми тук да стане известно, а и аз също. Застанете на колене.
Никой от тях не помръдна. Тогава мъжът стовари оръжието странично в лицето на Джеф и той политна назад.
— Татко! — изпищя Роуз и се втурна да застане до него.
— На колене — изкрещя стрелецът.
Джек и Еди се подчиниха.
— Обърнете се към стената. Ти също.
Треперещата Соня ги последва.
— Е, кой иска да си отиде пръв? Аз мисля, че това подхожда на най-младите. Съгласни ли сте?
Джеф инстинктивно се хвърли напред към ръката на стрелеца. С неподозирана сила той стовари челото си върху носа на русокосия и чу как костите изхрущяха. Пистолетът се плъзна по пода. Нападателят залитна назад, ала успя да се хване за края на масата, за да не се просне възнак. Но Джеф беше набрал инерция от яростта и отчаянието и стовари мощен удар в слънчевия възел на бандита. Мъжът изстена и се сгъна на две.
Джек и Еди вече също се бяха изправили, а Соня се протегна към револвера. Макар да беше в малцинство, русокосият не беше обикновен кръчмарски побойник. Кръвта се стичаше от строшения му нос, но той успя да се хване за количката с тялото и я засили срещу тях. Тя профуча през стаята, блъсна се в един компютър на подвижна масичка, а след това в ъгъла на лабораторията, където се събираха две работни маси. Мумифицираният труп се плъзна диагонално от количката и продължи по повърхността от неръждаема стомана на работната маса, помитайки мензури и стойки с епруветки. Накрая кацна с главата напред, като по чудо цяло, в гнездо от кабели и папки. Убиецът блъсна Роуз настрани и хукна нагоре по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж.
Джеф се втурна към Роуз и я притисна към себе си.
— Добре ли си, скъпа?
— Добре съм, татко. Ти кървиш.
Джеф вдигна ръка към главата, където го беше уцелила цевта на револвера.
Соня донесе парче марля и внимателно почисти раната. Не беше дълбока, но кожата около нея вече беше започнала да посинява.
— Не трябва ли да извикаме полицията? — попита тя.
— Не е ли по-добре да проверим дали копелето не е още тук? — възрази Еди.
Джеф взе оръжието от Соня и хукна нагоре по стълбите, но от стрелеца нямаше и следа. В края на краищата беше получил онова, за което беше дошъл.
— Е, това ми прилича на край на нашето приключение — подхвърли Джек.
— Може и да си прав — тъжно кимна Джеф.
— Аз видях какво пишеше на ключа — обади се Еди. — ГОЛЕМ КОРАБ.
Роуз беше единствената, която се засмя, но след това и нейното изражение стана сериозно.