— Почакай, Еди — заговори тя внезапно. — Видяла си какво пише от едната страна на ключа. Ами от другата?
— За съжаление, не успях да погледна. Нашият приятел с изрусената коса ни прекъсна точно когато се готвех да го обърна.
Всички замълчаха, но след малко Соня развали магията.
— Камерите за видеонаблюдение — подсети ги тя с пламтящи от вълнение бузи.
Другите я загледаха неразбиращо.
— Ти може и да не си успяла да видиш другата страна на ключа, но те са го направили.
— Соня, ти си гений — извика радостно Еди.
След като извади паметта на видеокамерата в лабораторията, Соня я вкара в мултимедийния четец на единия от компютрите.
— Знаеш ли как работи това? — попита Еди, когато Соня започна да набира нещо на клавиатурата.
— Научих малко от брат си. Той работи за една охранителна фирма в Милано. Тези камери не са много сложни. Записват на картата и след двайсет и четири часа автоматично изтриват записите, ако си ги прехвърлил на твърд диск. Така че единственото, което трябва да направим, е да върнем записа двайсет минути назад — обясни Соня.
На по-голямата част от него се виждаше празната лаборатория. След това видяха Соня да влиза и малко по-късно да излиза. После Джек Картрайт се появи и работи час или малко повече на единия от компютрите. Като пусна записа назад, Соня попадна на кадри как Еди и Джек изследват тялото на количката. Видяха как Еди изважда някакъв предмет от трупа, оставя го на масата, отваря го и измъква ключа.
— Това е — обади се Еди. — Дай малко напред.
Соня набра някаква команда на клавиатурата и записът се превъртя. Тя намали бързината на превъртане, докато на екрана не започнаха да се сменят кадър след кадър.
— Ето — възкликна тя.
На дисплея се виждаха показалецът и палецът на Еди, стиснали ключа.
— Това е невъзможно — обади се обезверен Джеф. — Нищо няма да се види.
— Почакайте малко — каза Соня, а пръстите й затанцуваха по клавишите. Изображението на екрана започна да се уголемява и се премести надясно. След това спря и започна отново да расте. Ключът запълни целия екран, но изображението беше неясно.
— Само да усиля малко това…
Няколко секунди по-късно Соня се облегна доволно на стола.
— Заповядайте!
Те можаха да различат едва забележими следи от гравиране в горния край на ключа. Там беше изобразена едноетажна сграда и една-единствена дума: АНГЯ. В центъра на постройката се мъдреха две малки букви „м“ и „д“.
В седем сутринта летището на Пиза беше почти празно и приличаше повече на голяма автогара, отколкото на международно летище. Увитата в зимното си палто Роуз отпиваше от пластмасовата чашка със слаб чай, която Джеф току-що й беше подал.
— Тате, наистина няма нужда да ме отпращаш у дома — промълви тя и плъзна облечената си в ръкавица ръка по неговата, а после стисна дланта му.
— Роуз, страхувам се, че трябва да го направя. Съжалявам, но имахме прекалено много премеждия. — Беше го яд на самия него, че изложи живота на дъщеря си на толкова опасности, развали престоя й в Италия и стана причина да види толкова ужасии. — Аз съм… — започна той.
— Тате, няма нужда. Вината не е твоя. Погледни на нещата от друг ъгъл. Колко момичета на моите години са ставали свидетели на подобен екшън? — тя се засмя. — Помисли си само какви истории мога да разказвам… Шегувам се — добави бързо, когато видя как лицето на баща й се смръщва. Той успя да се засмее примирено и я прегърна.
— Обещай ми — помоли я той, като я държеше на ръка разстояние, — обещай ми, че думичка няма да кажеше на никого. Дори и на майка си… особено на нея.
— Честна скаутска.
Двамата се обърнаха, когато чуха Еди да се приближава.
— Всичко наред ли е?
— Да. Паспортът, билетите, парите — израпортува тя с крива усмивка на Джеф. — Или поне трите неща бяха у мен, когато преди две минути бях помолена да проверя.
Еди се засмя и целуна Роуз по челото.
— Скоро ще се видим.
Роуз се вдигна на пръсти и целуна баща си по бузата.
— Ох!
— О, боже, тате, извинявай.
— Няма нищо — той внимателно докосна наранената си буза.
Когато стигнаха в района, където се правеха проверките, той напомни:
— Щом си стигнеш вкъщи, ми се обади. Разбрано?
— Да, татко, ще ти звънна. Да се пазиш. Не разбирам какво в действителност става с вас, но може би вече е време да идете в полицията?