— Да, Роуз, може би. Но не се тревожи. Ще се оправим. А ти ще дойдеш отново само след няколко месеца. Обещаваш ли?
— Опитай се да ме спреш.
С тези думи тя мина през охраната. От другата страна си взе сака и се обърна за последен път да помаха на Джеф и Еди, преди да поеме по широкия коридор, който отвеждаше към чакалнята на заминаващите.
Роуз седеше и четеше списание, когато един глас обяви на италиански, а после и на английски, че пътниците от бизнес класата могат вече да се качват за полета на „Бритиш еъруейс“ до летище „Гетуик“. Тя сгъна списанието, пъхна го в страничния джоб на сака и се изправи.
— Роуз — обади се някой зад нея.
Тя се обърна, смая се, а после се усмихна.
— Какво правиш тук?
29.
Рагуза, юни 1410
Когато слънцето започна да наднича откъм изток, Козимо и неговите хора бяха оставили манастира далеч назад. Три дена по-късно стигнаха в крайбрежния град Рагуза.
Беше приятно да се върнеш в цивилизацията, но те не се впуснаха в хвалби за трудностите, които бяха преживели. Когато стигнаха до една странноприемница, разположена в средата на оживеното пристанище, слънцето започна да залязва, озарявайки проблясващите води на залива с топло златисто сияние. Моряците лъскаха палубите на лодките, а продавачите гледаха да разпродадат евтино рибата и зеленчуците, струпани по сергиите им. Заливащи се от смях деца играеха край въжетата, с които лодките бяха привързани за кея, и се гонеха около мрежите и кошовете, докато възрастните разговаряха и си пийваха.
Козимо беше във весело настроение. Приключението се оказа крайно рисковано, но си заслужаваше. Придобивките от манастира бяха наистина удивителни. Сред тях имаше колекция от есета на Марциал, коментар върху Омир и един смайващ текст, който, изглежда, беше ранен препис на Платонова лекция. Беше успял да спаси и част от оригинален текст на Аристотел, който ценеше най-много, както и едно оригинално произведение на великия Херодот, наречено „История“. Тази нощ и тримата спаха като заклани, защото това бяха първите истински легла от нощта на нападението срещу манастира.
Козимо почука на вратата. Той потропа отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.
— Амброджио… Амброджио — провикна се той.
Контесина и Николи чакаха в коридора зад гърба му. Те се обърнаха, когато гостилничарят се появи, размахал голяма връзка ключове.
— Притеснявате се за вашия приятел? Може би снощи е пийнал малко повечко. — Мъжът се изкиска и потърка четината по брадичката си.
Той отключи вратата и я бутна да се отвори.
Амброджио лежеше с разперени крайници на леглото.
— А сега ще ви оставя да лекувате махмурлука му — весело подхвърли гостилничарят.
Контесина хвана ръката на Томазини.
— Амброджио — прошепна тя. Той трепна, когато тя го повика отново и очите му се отвориха.
— Изглеждаш ужасно — обади се Козимо. — Мислех, че можеш да контролираш пиенето си.
Той се спря рязко до ъгъла на леглото на Томазини. Подът беше омазан с кръв и гнусна на вид жълта течност. Голям кафяв плъх с разперени лапи лежеше по гръб до повърнатото. Огромен тумор, почти с големината на черепа му, беше изскочил от главата му. По козината се виждаха ивици съсирена кръв, а очите му бяха още отворени.
— Амброджио, болен ли си? — изписка Контесина.
Томазини се опита да седне в леглото и със стенание стисна челото си. Около очите му имаше черни кръгове, устните му бяха сухи и напукани, а кожата смъртнобледа.
— Аз… не можах да спя — гласът му беше слаб и пресеклив.
— Какво, за бога, е това? — попита Козимо и посочи към пода.
Томазини погледна надолу и бързо извърна лице.
— Боже мили! Отрова? — дрезгаво попита той.
— Дано да е само това… наистина.
Сребърни звезди пронизваха черната нощ, когато Козимо се облегна на релинга и се загледа в мастиленото спокойствие на водата. Търговският кораб „Задар“, на който се качиха в Рагуза, беше бърз, но за него нямаше достатъчно бърз плавателен съд. Единственото, което искаше, бе да си е у дома, да крачи по улиците на Флоренция и да има време да изучи великите съкровища, които бяха спасили от варварите на Стасанор.
Пътуването им щеше да продължи седем дни. Първо щяха да плават на запад покрай брега, а после на юг и щяха да стигнат до Анкона. Маршрутът им щеше да ги преведе близо покрай брега, но също така означаваше, че щяха да опишат голяма дъга около Венеция. После щяха да са им нужни два дни езда, преди да си стигнат вкъщи. Изведнъж му стана студено и Козимо се зави още по-плътно в грубото вълнено одеяло, което беше наметнал на раменете си.