Събуди го остър писък. Докато навличаше бричовете си в мрака, едва не падна. Щом излезе на палубата, видя Николи и Контесина да се появяват откъм кърмата. Те гледаха със замаяни очи в тази ранна сива и студена утрин. Млад моряк тичаше към тях с почернели от ужас очи. Козимо точно се готвеше да го сграбчи, когато чу гласа на капитана.
Капитан Давоник беше едър мъж с дълга прошарена брада, тъмнокафяви очи и обветрено лице. Той беше плавал по този маршрут за Анкона поне хиляда пъти, а хората говореха, че във вените си вместо кръв има морска вода.
— Кулин, какво става? Имаш вид, сякаш си видял призрак.
Младежът трепереше и му беше трудно да говори членоразделно. Капитанът го хвана за ръката.
— Успокой се.
Момчето посочи безмълвно към релинга на левия борд.
Докъдето човек можеше да види, около кораба водата беше покрита с мъртва риба от всички видове, размери и форми. Полюшваха се на водата и стотици хиляди очи гледаха празно в оловното небе.
Скоро слънцето щеше да изгрее и Козимо седеше сам в трюма върху обърнатия кош, който служеше за маса. В главата му мислите се надбягваха, всяка следваща по-шантава от предишната. Беше тъмно, като се изключи трепкащият жълт кръг светлина, идващ от една-единствена свещ, сложена на обърнатия кош. Около него бяха струпани кошове, пълни с подправки и екзотични хранителни продукти от Турция, Персия и още по-далечни страни, кошници, пълни с тъкани с най-разнообразни основи и разноцветни като дъгата. Скоро щяха да бъдат разкроени, ушити по последната мода и разпродадени в богатите Неапол, Генуа, Венеция и Флоренция. В този товар можеше да се намира и коприната за сватбената рокля на неговата любима, размишляваше той.
Пред него лежеше разтворена книга, том, който би се смятал за най-голямата скъпоценност във всяка библиотека в който и да е град на света. Това беше трактат от гръцки историк на име Тукидид, който преди почти хиляда години беше съчинил погребална реч за известния гръцки политик Перикъл. Козимо прочете думите на глас: „Ние със сигурност няма да останем без почитатели. Оставяме могъщи знаци за нашата власт, които ще ни направят чудото на този и на идващите векове“.
На вратата се появи Контесина. Тя носеше кана вино и голяма купа с хляб и плодове.
— Хайде, Кози — усмихна се нежно неговата любима, — кълна се, че откакто се качихме на борда, не съм те виждала да ядеш.
— Мислиш, че трябва да напълнея?
— Определено.
Контесина подреди виното и храната върху импровизираната маса и седна до Козимо.
— Изобщо не съм гладен.
— Нито пък аз, но трябва да ядем.
Козимо наля малко вино. Рубинената течност, остра и силна, идваше от лозя близо до Рагуза.
— Капитан Давоник даде ли някакво обяснение на случилото се тази сутрин? — попита той уморено.
Контесина поклати глава.
— Не. Разказа ми, че повече от трийсет години плава в Адриатика. Бил по-малък от Кулин, когато направил първото си плаване, и никога не е виждал, нито чувал за подобно нещо. Напълно е объркан.
— Ако позволя на разума си да се разколебае, щях да кажа, че това е дело на дявола.
В помещението влезе и Николи.
— Трябва да говоря с вас за Амброджио — започна той.
Контесина му предложи малко вино. Той отказа, но седна на масата.
— Трябва да е било два часа, преди да съмне. Не можех да спя и продължавах да мисля за този плъх в стаята на Амброджио. Накрая станах и се качих на палубата. Нощта беше необичайно тиха. Виждах остров Ластово откъм десния борд. Тогава забелязах, че край страната на кораба има спуснат кош. В него беше Амброджио, легнал по корем, а ръцете му бяха във водата. Видях да проблясва нещо зелено. Стана толкова бързо, че не съм сигурен.
— Стъкленицата — обади се Контесина.
— Защо не ни е казал?
От палубата се чуха силни викове.
Козимо стигна първи до стълбата, качи се горе и протегна ръка, за да помогне на Контесина.
Амброджио Томазини беше почти гол. Мокрото му тяло беше облечено в мръсна жилетка и скъсано бельо. Той се свиваше като диво животно, а лицето и ръцете му бяха покрити с големи рани и подутини, от които изтичаше жълта течност. Очите му горяха диво. Косата му, някога красив рус перчем, сега беше опадала цялата, като се изключат няколко мокри кичура, залепени за окървавения му скалп.