Капитанът и помощникът му стояха на около метър от него и се бяха вторачили ужасено в ставащото.
— Отдръпнете се! — изкрещя Томазини. — Отдръпнете се! Не ме докосвайте. Аз съм прокълнат — тогава забеляза Козимо и останалите. — Кози… Кози — сълзи се затъркаляха по бузите му, смесвайки се с кръвта.
Започна да вали.
— Амброджио, какво направи?
На лицето на Томазини се изписа учудване.
— Защо скри стъкленицата от нас? Защо не…
Томазини залитна две крачки към тях. На зловещо разкривеното му лице се изписа налудничава усмивка.
— Козимо, о, благородни, добродетелни Козимо. Я се чуй, може би тогава ще разбереш защо на толкова хора им се повръща от теб.
Вече валеше силно.
— Какво се надяваше да постигнеш, Амброджио?
— Козимо, аз имах своите нареждания.
— Какво искаш да кажеш?
— Сигурно не смяташ, че само ти и Лигата на хуманистите се интересувате от откритията на хора като Валиани, а? — Той се закашля и повърна. Кръв изпръска палубата. Когато вдигна отново глава, приличаше на вампир от ада. — А Валиани — той дишаше с мъка, — не беше много потаен за пътуванията си. Нали така? Светият отец знаеше за Голем кораб много преди нас.
— Светият отец? Какви ги говориш?
— Козимо, имаш много къса памет. Започнал си да забравяш. Моят баща беше главен теолог на кардинал Балтасаре Коса, както Негово светейшество беше известен по-рано. Аз израснах в дома на бъдещия папа. — Томазини се опита да се усмихне, но резултатът беше смразяващ. Лицето му заприлича на чудовищата по улуците на черквите.
— Искаш да ми кажеш, че папа Йоан е знаел за тази стъкленица?
— Знаеше, че в стария манастир има скрити тайни. Един пратеник от Македония спомена това място още преди години и после… — Томазини погледна към небето, а лицето му се изкриви от болка. — Светият отец научи, че Валиани и други хора са по следите на тези тайни. Бях повикан в Рим, за да разговарям с Негово светейшество. Той знаеше за моето приятелство с теб. Щях да имам възможност да му съобщя всяка информация, на която можехме да попаднем. — Той отново направи гримаса и притисна едната си страна. — И когато изведнъж се появи Валиани, изпитах чувството, че съм получил всичко на тепсия. Трябва да призная, че не се радвах на изгледа да пътуваме по македонските чукари, но все пак ставаше дума за една много благородна кауза.
— Така ли?
— Да, Козимо, може и да не знаеш, но другите хора имат различни идеали. Моят господар, папа Йоан има врагове, които го нападат от всички страни. Той е както военен, така и духовен водач… Той… той… — Краката на Томазини започнаха да поддават и той падна на колене. — Папата… се надяваше да има нещо… много ценно в библиотеката на Голем кораб…
Очите на Томазини горяха от омраза към самия себе си.
— О, господи, Козимо, мой верни приятелю… толкова съжалявам… аз, аз… отворих стъкленицата.
Устните му продължиха да мърдат, но повече нищо не се чу. С дълбок стон той падна напред като полупразен чувал с брашно.
Всички се бяха събрали на палубата на „Задар“. Капитанът, екипажът, Козимо, Контесина и Николо Николи. Тялото на Амброджио Томазини лежеше завито в импровизиран саван върху дъската, по която щеше да се плъзне във водите на Адриатика. Капките дъжд барабаняха по палубата, оставяйки тъмнокафяви петна с големината на златен дукат.
Козимо не можеше да спре да мисли за онези, които бяха умрели. Изгубили живота си в замяна на какво? Идеи, няколко къса хартия, думи, казани от отдавна умрели хора. Болката беше почти непоносима. Той погледна нагоре към небето и остави капките да плющят по лицето му, да се стичат надолу по бузите като заместители на сълзите, които още не можеше да пролее.
Нима папата е знаел през цялото време за стъкленицата? Козимо можеше да си мисли само най-лошото и трябваше да действа според това. Стъкленицата трябва да бъде скрита, за да не попадне никога в неподходящи ръце. Той вдигна глава и каза:
— Мили Боже, вземи моя приятел Амброджио, покосен толкова жестоко и толкова млад. Амброджио се поддаде на изкушението и то го унищожи. Той страда ужасно за своите грехове. Аз ще се моля душата му да почива във вечен мир, защото беше добър човек, истински и верен приятел. Човек, слаб като всички нас. Прощавам му и се моля, ти, Отче, в своята безкрайна мъдрост също да му простиш.