Той кимна на капитана и увитото в саван тяло на Амброджио Томазини потъна в морето.
30.
Македония, днес
Наетият самолет започна да се снишава над Скопие и Джеф се залепи за илюминатора, за да огледа града под тях — море от ниски бели сгради, заобиколени от планини, покрити със зелени петна. Час по-късно вече бяха минали през паспортната и митническата проверка и прекосяваха града в черна тойота „Ленд круизър Сахара“. Техният шофьор и водач излезе от града и пое по магистрала, която водеше на запад. Когато околността започна да става по-планинска, пътят тръгна нагоре. Стана късен следобед, докато стигнат подножието на Голем кораб, най-високата планина в Македония, приютила древния манастир, който търсеха. Руините бяха разположени край воден басейн, езерото Ангя. След като използваха софтуер, известен като „Гугъл ърт“, даващ възможност да се приближават на няколко метра от всяка точка по повърхността на планетата, те провериха мястото и можаха да определят местоположението на голям каменен куб — безлична сграда на островче, разположено почти в центъра на езерото. В интернет нямаше информация за постройката, но от леко размазаните изображения на „Гугъл ърт“ тя приличаше на мраморен мавзолей. Най-важното беше, че имаше същата форма като очертанията на сградата, гравирана на ключа. Главният път постепенно изчезна и тойотата пое по един стръмен черен път. След около трийсет минути друсане стигнаха до туристически заслон, наречен хижа „Караджак“. Водачът им беше казал, че оттук след лесно изкачване ще стигнат до руините.
Джеф и Еди поеха сами нагоре в планината. И двамата носеха раници, фенерчета, храна и портативни радиостанции, защото тук телефоните им нямаха покритие, запалки, сигнални ракети и по един кат дрехи за смяна. Джеф носеше и надуваем каяк, направен от свръхлеки карбонови нишки.
Беше ужасно студено, но невероятно красиво. Една сурова и преходна красота, подобна на картина на Пикасо от кубистичния му период, или на жена, преминала вече зенита на своята красота, но все още блестяща с изсечените като от лед скули. Тукашният пейзаж напомни на Еди за ваканциите от детството й в Шотландия, когато се разхождаха из Грампианските планини. Тогава не беше оценила удивителните небостъргачи от скали и дългите тесни езера, потънали в забвение в притискащите ги отвсякъде древни камъни. Но сега вече можеше да оцени подобна красота.
Манастирът се издигна пред тях като останките от вкаменено дърво. Високи каменни колони се извисяваха във въздуха, нащърбени и неравни. Като ги гледаше днес, Джеф можеше да си представи как някога, преди много години той се е възправял в цялото си великолепие. Паметник на човешката гениалност, ала и на вярата. Защото това е било място както за молитви, така и убежище за смели души, заклели се да посветят живота си на техния Господ. И ето там, веднага зад манастира, може би на около трийсет метра надолу по хълма, в сенките на планината лежеше езерото Ангя. Слънчевите лъчи бяха пробили облаците и хвърляха кръгове бляскава светлина по някои от хълмовете близо до водата. Езерото приличаше на черно стъкло, страшно, тихо и заплашително, почти неземно.
— Мога ли да видя разпечатката? — помоли Джеф. Беше започнало да духа и двамата си бяха сложили подплатените с кожа качулки. Джеф свери копието от „Гугъл“ със схематичните очертания на сградата върху ключа, които бяха свалили от записа на видеокамерата.
— Островът трябва да е зад този нос — той посочи неопределено на североизток.
Минаха покрай останките от кулите и намериха тясна пътека между скалите, която ги заведе до брега на езерото. На около сто метра навътре, в неподвижната черна вода се виждаше малък остров. Дървета закриваха по-голямата част от крайбрежната му ивица, но те можаха да различат очертанията на ниска сграда. Стените й бяха равни и без украса.
Двамата свалиха раниците си и Джеф се зае да маха калъфа на каяка и го разгъна върху дребния чакъл. Той зави маркуча на помпата за вентила и завъртя ръчката, която освободи сгъстения въздух в малката бутилка, и каякът започна да се надува. После избутаха заедно лодката във водата и се прехвърлиха в нея.
Нямаше вълнение, така че лесно прекосиха езерото. Когато стъпиха на каменистия бряг на острова, бяха поразени от покоя на почти пълната тишина, която ги заобикаляше. Постройката господстваше над острова, един огромен мраморен блок, безличен и заплашителен. Стените бяха гладки, обработени безупречно, оставяйки само текстурата на камъка да нарушава еднообразието. Напомни им нещо, което Алберт Шпеер е сънувал и сътворил за фантазиите на Адолф Хитлер за столицата на Третия райх.